Пиер Рей - Аут

— Само ако знаех! Смееш ли се?

— Не се смея. Усмихвам се.

— Какво щеше да направиш на мое място?

— Да подам другата буза.

— Какво има против мен?

— Иди да го питаш.

— По дяволите, по дяволите и по дяволите! — изруга Белинцона, удряйки с огромния си юмрук по дланта на лявата си ръка.

Още с пристигането си в Цюрих преди три часа той непрекъснато усещаше последствията от ужасяващото настроение на своя шеф. Между другото имаше чувството, че тук не е необходим.

Обикновено той знаеше в какво се състои работата. Не напълно (Пиетро не беше посветен в тайните на боговете), но в общи линии. Цу Дженко Волпоне, на когото беше служил като телохранител, многократно беше споделял с него някоя мисъл, беше му казвал някоя приятна дума. Но Итало! Той дори не му беше позволил да го придружи в моргата. Когато беше излязъл, бутайки го пред себе си, Пиетро го беше попитал дали всичко е наред. Тогава беше последвала тирадата: „Затваряй си устата, купчина с лайна!“. Белинцона беше изпитал много повече безпокойство, отколкото яд. Никой не беше го третирал по този начин. Всъщност да, един или два пъти. Но тези, които се бяха опитвали, не бяха живели дълго, за да могат да се похвалят. Колкото до плесницата!…

Излизайки от банката, Итало беше поел пътя към хотела със стиснати зъби. Белинцона го беше придружил до асансьора, след това по коридора, суетейки се, когато Волпоне извади ключа, за да влезе в апартамента си. Сякаш сега беше забелязал присъствието на своя телохранител:

— Какво се въртиш тук?

Тъй като Пиетро не знаеше какво да отговори, Бебе беше повторил със злоба:

— А? Какво се въртиш тук?

Явно впечатлен от бледността, бесния блясък на погледа му и честотата на тиковете, които разкривяваха лицето му, Белинцона беше изтърсил:

— Ами Моше ми беше казал…

Още не беше завършил изречението си, и плесницата изплющя върху бузата му.

— Изчезвай!

— Но, падроне… какво съм направил?

Волпоне не се двоуми нито за секунда:

— Много си любопитен! — И му беше затворил вратата под носа.

— Ще ти кажа, Фолко… това не ми харесва. Отчаян съм.

— Не мисли за това! — прекъсна го Мори. — Когато чакаше пред моргата, забеляза ли нещо?

— Да. Твоят глупав цирк. Какво те караше да го правиш?

— Двама души те следяха.

— По дяволите!

— Най-любопитното беше, че не бяха заедно…

— Докъде ни следиха?

— Доникъде. До моргата, това е всичко.

— Как ги спря?

— Пуснах една кола напряко на улицата. Те се „спънаха“ в нея.

— Каза ли на Бебе?

— Забрави за това! Ние сме тук, за да го пазим, а не да го безпокоим!

— Ти луд ли си! Пак мен ще изкара виновен!

— Остави го на спокойствие! Достатъчно сме пораснали, за да уредим всичко сами. Знам как да ликвидираме един от тях незабавно.

— Той в хотела ли е? — с интерес попита Белинцона.

— Да. Другият също.

— Швейцарци?

— Колкото аз съм абисинец! Пътуваха в нашия самолет.

Изведнъж Пиетро забрави за нещастията си, облизвайки лакомо устни.

— Ченгета?

— Не знам. Според мен не са от един и същ екип. Просто имам някакво предчувствие.

— Какво искаш да направим?

— Ще се заемем с единия. Той е на нашия етаж, в 647, от другата страна на коридора.

— Имаш ли някаква идея?

— Да, доста любопитна идея. Ето какво ще направиш…

Яростта му беше толкова голяма, че влизайки в стаята си, Итало се отдаде на това, което Дженко би нарекъл хлапашка работа. Не смеейки да стреля по нещо, а плесницата, ударена на Белинцона, далеч не беше удовлетворила жаждата му за кръв, той взе от банята бръснача, с който всяка сутрин се бръснеше.

Итало опита острието, което собственоръчно точеше, както неговият баща навремето, опитвайки всеки път качествата му върху косъм от главата, който държеше с два пръста. После се вторачи в леглото, изчаквайки бесът да го завладее и да се разпее по тялото му на вълни, все по-силни, все по-чести. След това започна тихо да ругае на сицилийски, често повтаряйки името Клопе. Не след дълго се чуваше само: „Клопе“, изречено със заекващ глас, по устните му се появи пяна, която мокреше изричаните думи. Дясната му ръка се вкамени върху бръснача, докато кокалчетата му побеляха.

Когато загуби възможността да контролира обхваналия го бяс, той се хвърли с нечовешко ръмжене върху леглото, режейки безогледно каквото му попадне подръка, сякаш одеялата и възглавниците бяха тялото на Клопе.

„Брутта химия… Мадоначия… Порко Дио!…“ 9 9 Ругатни (ит.). — Б.пр.