Пиер Рей - Аут

Значи беше очистил полицай. „Нито е първият, нито ще е последният“, помисли саркастично той. После постави портфейла на мястото му, погледна към колта, но се въздържа да го докосне. После предпазливо подаде глава в коридора. Пуст, с изключение на една количка, натоварена с чаршафи, метли и разноцветни кутии, оставена пред стая 609. Бавно притвори вратата след себе си. Безшумно, с крачки на вълк прекоси двадесетте метра, които го разделяха от стая 609, и хвърли око в нея. Камериерката, която чистеше с прахосмукачка, беше с гръб към него. С удивително спокойствие той върна на мястото му в ключалката на вратата взетия на заем само преди минута универсален ключ.

Недалеч оттук, на прага на своята стая, Пиетро Белинцона го наблюдаваше. Фолко му кимна. Белинцона вдигна палец вместо поздравление. Може би той беше малко тъп, но ролята си на портиер беше изиграл отлично. Работата му още не беше свършена. Фолко му беше казал да продължи наблюдението си след убийството. Беше съвсем възможно излетелият през прозореца полицай да има съучастник. Ако това беше така, той незабавно щеше да се покаже, след като новината за „нещастния“ случай станеше известна. А това нямаше да закъснее.

Фолко Мори се промуши в стаята си, точно срещу тази на Итало Волпоне. После си зададе въпроса дали всичко е предвидил.

— Омер, ти не ядеш нищо! — забеляза с учудване Химене, после се обърна към Ренате. — Кажи на баща ти да яде. Не ти ли харесва суфлето?

— Харесва ми… извинявай, но не съм гладен — каза Клопе.

— Да не си болен? Вчера нищо не яде…

— Господине, желаете ли да ви сервирам нещо друго? — намеси се Мануела, която заместваше болния прислужник.

— Не, благодаря…

Големият салон имаше изглед към чистите води на Цима. Химене беше настояла да бъде мебелиран в стил Луи XV. Струваше й се, че ще бъде проява на вкус от нейна страна смесването на този стил с притежаваните картини от Реноар, Мане и Писаро, които постоянно украсяваха стените му. В дни на големи празници от сейфовете се изваждаха двете картини на Ван Гог — от епохата, когато лудостта го е карала да вижда три слънца в небето над Арл (приблизителна оценка между три и четири милиона долара), — един Гоген от Таити (над един милион долара) и един Винчи (неподлежащ на никаква оценка), за когото специалистите от най-големите музеи през известни периоди предлагаха на Омер един непопълнен чек. Той беше действително нещо изключително, но тайно в сърцето си Химене го намираше тъжен и в дисхармония със синкавите тонове на своя апартамент. Страхувайки се да не предизвика гнева на Омер, тя никога не се беше интересувала от произхода на този шедьовър.

— Не се безпокой, мамо… пролетта раздвижва кръвта му!

— Ренате!

— Защо не? На мен също ми действа пролетта!

— Ренате! — засрами се майка й… — Като че ли не се омъжваш след три дни.

— Нали затова се омъжвам за Курт, мамо!

— Госпожице Ренате — попита Мануела, — още малко суфле?

— Мануела, кажи ми искрено, като го няма Хулио, пролетта действа ли ти?

— Ренате, ти прекаляваш!… — стрелна я Химене със стиснати устни.

Това беше една вечеря у Клопе, приличаща на десетките други семейни вечери. С малка разлика: за първи път в живота си Омер Клопе се видя заплашван от смърт само преди два часа. Стомахът му се беше свил от ярост и апетитът му действително се беше изгубил. И дума не можеше да става да предупреди полицията. В Швейцария, още по-малко откъдето и да е другаде, банката не сътрудничи с жандармерията.

На разположение на Омер имаше цял арсенал от легални средства, за да заплати за обидата, нанесена му от този бандит. Той беше усетил, че Волпоне бърза и е на края на нервите си, желаейки да научи нещо, което никога нямаше да узнае. Докато Дженко Волпоне или в краен случай Мортимър О’Брайън не се покажеха на хоризонта, двата милиарда щяха да дават плодове в Шаан при приятеля Шмеелблинк. Ако някой от тях двамата беше преценил, че Итало Волпоне е достоен да бъде поверен в тайната, щеше да му съобщи номера на сметката. Случаят не беше такъв. Сега, ако Дженко Волпоне бе действително умрял, както утвърждаваше брат му (можеше ли един крак да докаже със сигурност самоличността на един несъществуващ труп), Омер винаги би успял да предаде капиталите (с отвращение) на съмнителния О’Брайън. Или на която и да е друга личност, способна да му представи шифрования код и номера на сметката. Дори ако се отидеше по-далеч, допускайки, че по неизвестни причини самият О’Брайън също не се появи, Итало Волпоне имаше само един начин да потърси парите: съдилищата. Обикновено разследванията траеха с години, чиновниците притежаваха достатъчно скрупули, за да не решават нещата бързо. Понякога минаваха дори двадесет години. След като минеше този срок, нищо не доказваше, че отговорът им ще бъде положителен спрямо тези, които се считаха за тъжители.