Пиер Рей - Аут

На свой ред банкерът преглътна.

— Това е ужасно… Неговият крак?

— Да.

— Но тогава, господин Волпоне, след като тялото не е намерено, може би има надежда, че брат ви…

С непроницаемо лице Итало поклати глава.

— Господин Волпоне — започна Клопе, — как може да сте сигурен?

— Идвам от моргата! — прекъсна го Итало. — Сигурен съм! Сигурен съм, че брат ми е мъртъв! Сигурен съм, че някой му е помогнал да умре! Сигурен съм, че О’Брайън ще плати за това убийство!

Клопе усети, че потреперва.

— Изслушайте ме, господин Клопе! Аз лично получих телеграмата в Ню Йорк, потвърждаваща прехвърлянето на капиталите. Междувременно убиват брат ми и О’Брайън изчезва! Мисля, че е достатъчно ясно, нали?

С наведени очи Клопе започна отново да си играе с писалката.

Волпоне въздъхна.

— Не се съмнявайте, ще открием тази гнида! Въпрос на часове. Междувременно аз поемам операцията. За вас всичко остава постарому. Моля ви да прехвърлите капиталите според инструкциите, дадени от моя брат!

Омер Клопе се изкашля. После вдигна очи към събеседника си:

— За какви пари говорите, господин Волпоне?

Итало помисли, че е чул лошо:

— Пардон?

Като издържа погледа му, Клопе повтори спокойно:

— Попитах за какви пари става дума?

Това беше толкова неочаквано, че Волпоне цяла секунда не реагира. Той погледна банкера, сякаш пред него се намираше гост от Марс:

— Как какви пари? Нашите пари! Двата милиарда, които моят брат прехвърли във вашата банка.

Писалката престана да се движи между пръстите на Клопе. С отлично произношение, без да мигне, Омер каза:

— Не разбирам за какво говорите.

— Какво не разбирате? — изръмжа Волпоне. — Преди три дни бяха ли при вас брат ми и тази въшка О’Брайън?

— Действително се срещнах с тези двама души.

— Е, добре! — възтържествува Итало. — Не искам нищо друго, освен да продължите пътя на тези два милиарда долара!

Клопе разпери ръце:

— Не знам за какво говорите.

— Как! — задуши се от гняв Волпоне.

— Не разбирам за какво намеквате.

Итало направи крачка напред. Омер се изправи със стиснати устни.

— Повторете! — прошепна Волпоне с неузнаваем глас.

— Не знам за какво говорите — отсече Клопе.

— Вие подигравате ли се с мен? — изсъска Итало с разкривено лице.

— Господин Волпоне, аз се присъединявам към вашия траур. В никакъв случай обаче не мога да понеса липсата на възпитание от ваша страна.

Итало потърси с очи сънната му артерия, в която щеше да забие палците си и да стиска, да стиска, докато излезе от този кошмар, да се върне в реалността и да стъпи на твърда земя. Всичките му чувства бяха обединени в едно, което постепенно го завладяваше: да убива!

— За последен път ви питам! Къде са капиталите?

— Моля ви да излезете незабавно.

Итало изгледа студения и закръглен човечец, който се осмеляваше в негово лице да предизвиква Синдиката.

— Знаеш ли кой съм аз? — заекна той.

Нищо не се помръдна по лицето на Омер Клопе.

— Излезте! — каза студено той.

Пред очите на Волпоне затанцуваха червени и черни пламъци.

— Слушайте ме добре!… Слушайте ме внимателно!… Не зная каква игра играете, но ви предупреждавам за последен път!… Давам ви срок до утре на обяд да прехвърлите нашите два милиарда долара! Изпуснете ли този срок, вие сте мъртъв!

— Още една дума и ще накарам да ви изгонят от Швейцария незабавно!

— Това няма да ви възкреси! — заплаши го Волпоне.

Той залитна като пиян по посока към вратата, направи две крачки, после се обърна:

— Никой повече няма да е в състояние да ви помогне. Утре на обяд, не забравяйте!

Преди да излезе, Итало насочи показалеца си към Клопе и с трептящ от злоба глас каза:

— Вие вече смърдите на леш!

Пиетро Белинцона потърка бузата си с ръка.

— До днес никой не ми беше удрял шамар…

— Виждаш ли, всичко се случва — каза лаконично Фолко Мори.

— Да ми строши мутрата, да стреля по мен, съгласен съм, но това!… Това е… това е…

— Унизително — допълни Мори.

— Ето! Унизително! Ти щеше ли да го оставиш?

— Досега никой не ме е удрял — тихо отговори Мори с поглед, зареян в далечината.

Той се беше изтегнал върху леглото, елегантно облечен в черно, с безупречен възел на връзката си. Луксозните му мокасини почиваха върху снежнобялата възглавница.

— Щях да го ударя!

— Защо не го направи?

Белинцона вдигна ядосано рамене.

— Защото той е Волпоне!

— Защо той ти удари шамар? — попита насмешливо Фолко.