Пиер Рей - Аут

Габелоти за момент замълча, пое дълбоко въздух и продължи:

— Случи се така, че Мортимър О’Брайън се държа спрямо мен по един недостоен и нечестен начин. Вместо истинския номер на сметката той ми е дал фалшив, както успях да науча, телефонирайки от Ню Йорк във вашата банка, за да активизирам трансфера след тъжната смърт на моя съдружник. Да, господин Клопе, аз бях предаден от човека, на когото имах пълно доверие от дълги години насам.

Омер не се помръдваше, сякаш беше издялан от гранит. Дори погледът му не изразяваше нищо. Нито интерес, нито любопитство, абсолютно нищо.

Габелоти смутено се размърда на фотьойла.

— Знам също, господин Клопе, че братът на моя съдружник, Итало Волпоне, е сметнал за необходимо да ви посети, без да ме предупреди, без моето съгласие, след като никой не го е упълномощил да извърши подобен жест. Тъй като аз познавам неговите недостатъци, не бих искал да стоварите тежестта на възможните му грешки върху един благороден човек, какъвто съм аз. Ако избрах вашата банка, за да извърша транзита на моите фондове, това е, защото познавам репутацията ви на лоялен и коректен банкер. Очевидно е, че с човек, имащ по-малко чувство за справедливост от вас, тези качества щяха да се обърнат днес срещу мен, тъй като аз не притежавам номера на моята собствена сметка, господин Клопе. Както виждате, свалям картите си върху масата, но имам пълно доверие във вас. Вие знаете много добре, че парите, които задържате, ми принадлежат. В този смисъл апелирам към вашата мъдрост и ви моля без свидетели, като човек човека: прехвърлете парите ми в Панама Кемикъл, както беше предвидено.

През следващите няколко секунди в стаята цареше мъртва тишина. За първи път от началото на разговора Омер Клопе сякаш „видя“ Еторе Габелоти. Той го изгледа продължително със своите сини късогледи очи, стана прав, за да покаже, че срещата е завършила, и отсече със спокоен и безчувствен глас:

— Аз действително съжалявам, но наистина не зная за какво става дума.

Вместо да посее безразличие, обявата, че мината затваря вратите си, сякаш наелектризира мъжете. Като че ли те искаха да изтръгнат от земята това, което досега тя им бе отказвала. Слабообразовани или висококултурни, висши чиновници или обикновени копачи, у всички се беше родила същата тази треска, която някога запалваше златотърсачите. Диамантената мина предлагаше същите емоции както зеленото сукно. Надеждата оставяше свои следи, които поддържаха евентуалните несполуки: това, което днес бе отказала земята, можеше да даде утре.

Хулио Алмейда не правеше изключение от общото правило. Пристигайки в Шукуду, той мислеше само за високото възнаграждение, без да се интересува ни най-малко от естеството на работата. Само след две седмици треската го беше обхванала, както и всички останали. В качеството му на ръководител на търсенията не му пречеха да участва в лова на диаманти. Не го интересуваше това, че съкровищата преставаха да бъдат негова собственост, след като се появяха на бял свят. Важното беше да се принуди калта да изплюе скритото в нея. Търсаческият порок беше толкова силен у някои мъже, че много от тях не чуваха сирената, възвестяваща края на работното време.

От вчера всичко се беше влошило. Обявявайки, че обектът ще бъде затворен за осем месеца, Ерик Мортед беше инжектирал в миньорите беса „да намерят на всяка цена“. Просто от любов към търсенето всеки се надяваше да измъкне „голямата печалба“, невероятната залъгалка, способна да достигне сто или хиляда карата. Хулио, който беше използвал дългите вечери, за да изучи книгите по геология, беше завладян от вечността на диамантите, така както преди него бяха завладени тримата монарси на Изтока, заповядвайки да гравират на персийски имената им върху така наречения „Шах“, за да може споменът за тях да живее вечно. Това са били: Бурхан Низам II, крал на Ахмеднагар, Джехан шах, велик могол на Делхи, и Фатх Али, шах на Персия.

Паднал на колене в галерията, той мечтаеше за тези далечни приказни времена. Та нали обикновени хора, такива като него, бяха извадили на бял свят известните Регент, тежащ 420 карата, синия диамант Кохи Нор, Големия Могол, Орлов… камъни, направили известни техните притежатели. Защо да не бъде и той откривател?

Месец по-рано, минавайки по тази галерия, Хулио беше изненадан от един факт, който сега искаше да провери. Трябваше да се бърза, след няколко часа мината щеше да бъде затворена и пазена от военен отряд. Под претекст, че трябва да провери дъното на галерията, той бе оставил хората далеко назад. Тръбата, в дъното на която се намираше, беше подпряна към тавана с поддържащи подпори. Инженерите бяха наредили да се копае колкото може по-навътре. Но в дъното на тунела сред образувалите се празнини се бяха случвали пропадания, често с човешки жертви. Големи отрязъци от галерията бяха блокирани от дървени прегради, образувани от набързо сковани дъски, поставени на кръст. По-късно вените на скалите щяха да бъдат инжектирани с цимент и други, а на Хулио Алмейда може би щяха да намерят… Ако…