Пиер Рей - Аут

— Запазих ви няколко апартамента в хотел „Комодоре“, дон Еторе.

— Добре. Къде са цветята?

— В багажника на колата.

Цулино отвори уста, за да добави още нещо, но се въздържа.

— Колко време ще пътуваме? — попита Габелоти.

— Петнадесетина минути — отвърна Лучано.

Донът се облегна и започна да наблюдава стрелкащия се покрай тях пейзаж.

— Ако престоят ви се удължи — прибави след известно мълчание Цулино, — мога да наема резиденция.

— Благодаря — отвърна Габелоти. — Това няма да е нужно.

Останалата част от пътя премина в мълчание. Цулино заключи, че Габелоти е „уомо ди панца“, човек, който говори малко.

Двата мерцедеса спряха един зад друг.

— Пристигнахме — обяви Лучано.

Стотина метра по-далеч кремав фолксваген спря на свой ред. Зад волана седеше Фолко Мори. Моше Юделман, на когото Габелоти беше съобщил номера на полета си, го беше натоварил с наблюдението над движението на групата. Той видя дона да излиза от лимузината, последван незабавно от седемте мъже, сред които Фолко позна Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата съветници на Габелоти. Мори по-добре от който и да е знаеше какво беше станало с последния от тях — Мортимър О’Брайън. Другият мъж беше страшният Томас Мерта, човекът, който като сотокапо беше екзекутор чрез наети убийци за високите цели на фамилията. Другите бяха Карло Бадалето, Симоне Феро и Франки Сабатини — тримата капорежими, каймакът на фамилията… Седмият беше напълно неизвестен. Внезапно го завладя една идея: три или четири гранати и край на съперника!

Когато Фолко видя един от шофьорите да измъква венец от цветя, веднага му стана ясно какво ще прави дон Еторе в моргата. След кратки преговори групата се скри в зданието. Зад воланите на мерцедесите останаха само шофьорите им.

Служителите от моргата не се двоумиха нито за секунда. От прозорците те бяха присъствали на пристигането на импозантния кортеж. Под впечатлението на скъпите автомобили и фигурата на дон Еторе, както и авторитетното му държание спрямо подчинените чиновниците се поставиха в негово разположение.

— Нашият сътрудник ще ви покаже пътя. Що се касае до цветята… Ще си позволя да забележа, че няма повод те да се намират в нашето учреждение…

Още щом му беше поръчано да се погрижи за цветя, Лучано Цулино беше наясно, че моргата не е гробище. Като дискретен човек той не беше казал в колата нито дума за това.

Под водителството на един от служителите те влязоха в хладилния салон. Стените бяха от метал и по тях бяха подредени едно над друго железни чекмеджета. Човекът издърпа едно от тях и пред тях се откри кракът.

Като опитен и дискретен служещ той се отдалечи в един от ъглите, давайки възможност на пришълците да се преклонят пред мъртвешките останки. Разлиствайки регистъра, който след посещението трябваше да бъде подписан, човекът се запита дали неговото тяло след смъртта му щеше да бъде обект на толкова манифестации, колкото този крак. Като честен служител той достигна до негативен отговор и това го натъжи.

Габелоти направи царствен знак на Карло Бадалето. Преди да заеме лейтенантска длъжност, последният бе прекарал дълго време на служба при Дженко. Ако някой бе в състояние да идентифицира тази синкава плът, това можеше да бъде само той. Бадалето се наведе над чекмеджето с израз на отвращение. После със съжаление демонстрира неведението си чрез вдигане на рамене.

Дон Еторе му беше наложил това изпитание и Карло не желаеше да го разочарова. Но как можеше Габелоти да допусне, че Дженко Волпоне ще показва крака си на него, Бадалето, който беше започнал кариерата си като обикновен „командос“. А защо ли пък трябваше да го прави?

След една умерена пауза дон Еторе изпръхтя като кон. Без да се двоуми, той подписа регистъра, който му подаде чиновникът.

— Нашият нещастен роднина беше известен човек. Предполагам, че голям брой наши приятели са се преклонили пред него…

— Няколко… — предпазливо каза човекът от моргата.

Габелоти поклати глава и се запъти към изхода, последван от целия си екип: в Цюрих той беше толкова напреднал, колкото в Ню Йорк. Освен утвържденията на Итало нищо не доказваше, че този крак е бил собственост на Дженко. Нито пък, че дон Волпоне действително е мъртъв. Възможно бе, докато той се прави тук на глупак, двамата Волпоне да са изчезнали с парите.

Дон Еторе вече беше на улицата, когато чиновникът го настигна.

— Господине…! Забравихте цветята си…