Пиер Рей - Аут

Белинцона избягваше погледа му след ужаса, който беше преживял, запазвайки мълчание, отговаряйки с ръмжене на редките въпроси, които Орландо беше отправил към него. „Той ще те убие!“ — беше казал братът на Инес. Този глупак мислеше, че ще го накара да умре от страх.

— Ей, Пиетро, да ти направя ли един сандвич?

Никакъв отговор не последва. Разтревожен от мълчанието, Ландо се обърна, за да види какво прави Пиетро зад гърба му. Косите му се изправиха: на по-малко от метър Белинцона гледаше втренчено в гърба му. В дясната си ръка той държеше остър и дълъг кухненски нож. В продължение на пет безкрайни секунди погледите им се кръстосаха. Ландо все не успяваше да преглътне парчето сандвич, което се беше заклещило в устата му.

— Какво ме гледаш така? — успя да изрече Орландо.

Без да каже нито дума, Пиетро се обърна и започна да реже филия хляб.

Когато докосна добрата стара земя, Еторе Габелоти за малко да постъпи като корабокрушенците: да падне на колене и да я целуне. Въпреки успокоителните лекарства, които му даде доктор Мелън, той запазваше ясно съзнание през цялото време до кацането, гледайки с паника бягащата под тях писта, сигурен, че самолетът ще катастрофира. Скоростта му беше много голяма, за да може да спре, преди да се сблъска с виждащите се в далечината хангари. Под претекст, че ще си секне носа, той измъкна копринена кърпа и я натъпка в устата си, за да има какво да хапе.

— Ето, виждате, че не е толкова страшно! — каза доктор Мелън.

Габелоти го погледна намръщено, трескаво откопча колана си и се забърза към вратата, преди още стълбата за пасажерите да бе заела мястото си. Кармине Кримело се присъедини към него, но има благоразумието да не прави никакъв коментар. По белезникавия цвят на лицето той оцени страданията, които бе изтърпял шефът му. Преминавайки през митническия контрол, те забелязаха очакващия ги Бадалето.

— Добър ден, дон Еторе… ако обичате да ме последвате… Другите са там…

Според получените инструкции Карло се беше качил на самолета Ню Йорк — Милано заедно с Томас Мерта и Анджело Барба. От своя страна Франки Сабатини и Симоне Феро бяха долетели до Лион. И едните, и другите бяха дошли с влак до Цюрих.

В Цюрих Лучано Цулино се беше занимал с подробностите по настаняването. Цулино беше отговорен за мрежата от проституция на Габелоти за цяла Южна Европа. Веригата от нелегални бардаци минаваше през магистралата Изток — Запад, започвайки от Бордо и завършвайки в Австрия, с разклонение в Мюнхен, минавайки през Лион, Гренобъл, Женева, Цюрих, Виена. След това се отправяше към Барселона, Мадрид, Лисабон, Рим, Милано и Неапол. Всичко седем държави. Там, където министрите от Общия пазар не бяха успели да сключат споразумения поради разногласия относно цената на зеленчуците, Цулино беше успял да създаде „Европа на задниците“. Според дон Еторе можеше още да се желае. Той неведнъж подценяваше резултатите на другите, считайки, че винаги може да се намери нещо за подобряване.

След като Анджело Барба го беше натоварил с уреждането на престоя им в Цюрих, Лучано Цулино искаше да използва случая, за да се издигне в очите на Габелоти.

„Заемам се с всичко!“ — бе казал той.

Той никога не беше виждал дон Еторе, но незабавно го позна, виждайки го заобиколен от своите лейтенанти и „консилиере“. Подгъвайки крак, Лучано хвана дясната китка на Габелоти и я поднесе към устните си:

— Бачо ле мани. 41 41 Целувам ви ръка (ит.). — Б.пр.

Донът можеше да мине и без този израз на внимание на публично място, макар че никой не бе забелязал нищо. Той издърпа ръката си и промърмори общоприетата фраза:

— Алцати, нон сей рифарду. 42 42 Стани, не си чужденец (ит.). — Б.пр.

Два черни мерцедеса 660 с опушени стъкла чакаха групата пред летището. Шофьорите, облечени в черно, бързо отвориха вратите им.

— Ще се качите ли, докторе? — обърна се Еторе към Мелън.

— Благодаря, ще взема такси. Вие си имате работа. Знаете къде да ме намерите.

— Зная. Ще ви потърся няколко часа преди отлитането. Билетът ви ще бъде купен.

— На ваше разположение съм.

Доктор Мелън се поклони, обърна се и се загуби в тълпата. Еторе седна в първия мерцедес, последван от Цулино и Барба. Във втория се качиха Симоне Феро, Томас Мерта, Кримело и Сабатини.

Когато беше обмислял експедицията, Габелоти отначало искаше да пристигнат в Цюрих поотделно. След като размисли, прецени, че това не е нужно: защо да се крият? Какво по-обикновено от един бизнесмен, пристигащ по работа със своя щаб. Напротив, групирането на летището в Цюрих служеше на плановете му. Той искаше всяко негово придвижване и действие да се знае.