Пиер Рей - Аут

— Ричард…

— Дон Еторе?

— Не съм добре… Дайте ми още едно от вашите дяволски хапчета.

— Вече преминахте границата на дозата.

— Хич не ми пука!

— Както обичате…

Докторът позвъни на стюардесата, за да й поръча да донесе вода. Преди да посвети таланта си на стриктно подбраната клиентела, доктор Мелън беше работил три години в психиатрична клиника, в която бяха натъпкани всякакви разновидности шизофреници, маниаци и психопати. Габелоти за него беше като отворена книга. Докторът често се питаше: дали тази незадоволена жажда за власт у него не е следствие на полова немощ? За да бъде сигурен, той трябваше да зададе някои въпроси на Габелоти, но все едно беше да ги отправи към египетския сфинкс. Та нали сицилианецът му беше предложил дванадесет хиляди долара, за да му бъде гувернантка по време на полета! На тази цена той можеше да остави за три дни клиентите си в Ню Йорк.

— Сега по-добре ли сте, дон Еторе?

Съчувствието на Кармине Кримело отчая Габелоти. То го караше да чувства колко е беззащитен и нещастен.

— Махай се! — процеди той, без да го погледне, стискайки силно зъби.

„Консилиере“ не чака да го канят два пъти. Той пое по спираловидната стълба, водеща към бара под покрива на самолета. Неговият проблем не бяха самолетите, а автомобилите. Когато друг човек седеше зад волана, той се смръзваше от ужас, но тайният му страх беше, че ще умре от куршум.

— След като сте решили, вземете поне две хапчета, дон Еторе — предложи доктор Мелън. — Ще можете ли да заспите?

— Не мога да спя! Ще сънувам, че съм в самолет, и ще се събудя!

— Много добре казано! — изхълца, смеейки се, докторът. — Не се безпокойте! Ще бъдем в Цюрих след три часа…

— Преди това сигурно ще пукна!

За стотен път дон Еторе се убеди, че пликът за повръщане е на мястото си между картите и рекламните брошури. Да умреш, това можеше да се приеме, но да повръщаш пред всички!…

Химене се беше заела с всичко. Беше употребила всичките връзки на съпруга си, за да предотврати отнасянето на тялото на дъщеря й не в моргата, както искаха първите полицаи, които бяха пристигнали на мястото на катастрофата, а в тяхната резиденция на Белеривщрасе.

Телефонно повикване я беше откъснало от група приятели, които коментираха фамозното отлитане на Курт Хайнц. Както всички и тя се смееше на случилото се. Все още се смееше, когато някакъв анонимен глас й беше съобщил, че дъщеря й е катастрофирала тежко. Съвсем отмаляла, тя съобщи на ухото на съпруга си за постигналото ги нещастие. Без да се обадят на никого от гостите, те се втурнаха към указаното място, полудели от страх.

Омер получи първия шок, когато видя непознатата бюти гоуст. Вторият последва, след като видя тялото на Ренате, което полицаите не бяха помръдвали от мястото му. Дъщеря му лежеше със счупен врат, премазана от стоманената рамка на предното стъкло.

Малко по-късно се беше разиграла ужасна сцена. Макар че вече беше четири часът сутринта, по-голямата част от гостите, напълно пияни, все още стояха в салона, където им бяха сервирали вечерята. Някои вече пееха гвардейски песни, други весело си подвикваха от единия на другия край, а някои танцуваха около масите, гарнирани с празни бутилки, подобни на онези, които висяха от тавана. Внезапно пространството около тях бе запълнено със стенания и въздишки. Между широко отворените крила на вратата, която даваше достъп до необичайната обстановка, се появиха множество мъже в черно, които държаха носилката с тялото на Ренате, покрито с чаршаф. Гостите дори не мислеха да сторят път, дотолкова бяха хипнотизирани от псалма, който демонстрираше погребалният кортеж около останките от празненството. Начело на шествието с намокрено от сълзи лице се движеше Химене Клопе. Най-отзад със стиснати устни се влачеше Омер.

За да се достигне до стаята на Ренате, беше необходимо да се пресече целият салон. Едва носилката се беше скрила от погледите, и присъстващите започнаха да се измъкват навън на пръсти и изтрезнели, си казваха: „Има на света болки, които не могат да бъдат споделени с никого“.

В осем сутринта всичко, свързано с обличането на Ренате, беше привършено. Химене беше разбудила посред нощ директора на едно погребално бюро, който веднага беше изпратил четирима от най-добрите си специалисти. Сега Ренате почиваше в своето моминско легло със спокойно лице, толкова хубаво в смъртта, колкото беше и в живота. Нейната майка бе решила да я облекат в роклята с цвят на пушена риба, тази, с която трябваше да бъде на брачната церемония. В ъглите на леглото бяха поставени запалени свещи. Коленичили пред него, Омер и Химене плачеха беззвучно, стиснали ръцете си, неутешими в своята мъка.