Пиер Рей - Аут

— Пийнете глътка, стари момко! Сръбнете си! Познаваме ли се с вас?

Техникът се усмихна. Тъй като му беше студено, вдигна бутилката и отпи дълга глътка.

— Каква е тази машина? — запита холандецът, натискайки бутона.

Нощта беше пронизана от червена стрела. Горе пилотът с труд удържаше апарата, люшкан от поривите на вятъра. Полузаслепен от запалените прожектори, той видя с облекчение червената светлина. Според получените инструкции хеликоптерът трябваше да се издигне на десетина метра височина. Люлката се издигна от терасата. На борда й беше само Курт.

Викът на тълпата заглуши неговия. Пилотът не ги чу. Смущаван от прожекторите, той вдигна апарата и се отдалечи с люлката, която се хлъзгаше над покривите. „Младоженецът излетя!“, изкрещя някой. Изненадана, все още с майка си, вкопчена в нея, Ренате видя как Курт размахва ръце като семафор, увиснал между небето и земята в украсената с цветя люлка, която скоро се загуби в нощта. На терасата се размърдаха. Посинели от студ, гостите насочиха погледите си към Ренате. Тя отскубна от себе си ръцете на майка си, отблъсна баща си, който искаше да я задържи, и си проби път сред тълпата от гости. Спусна се по стълбата, без да обръща внимание на виковете им.

— Хареса ли ви вечерята? — попита Луи Филипон, виждайки я да се появява сред сюрреалистичния кошмар, в който се беше превърнал салонът.

Той беше пристигнал в Цюрих със стиснати юмруци, вбесен от глупавото меню, което беше наложено на таланта му и което беше едно предизвикателство към най-изисканите дворци. Не заради обратния ред на сервирането, а заради лошия избор на ястия, макар и поотделно изискани, но представляващи един еретизъм, взети заедно: гъши дроб, миди и подвижен бар!… Утешението беше дошло бързо от големия брой журналисти, нахлули в кухнята, за да го фотографират и интервюират. Сега битката беше завършила и той се чувстваше почти щастлив, все още гладен за няколко комплимента и малко допълнителна слава. Без да разбира какво става, Филипон видя Ренате да му се измъква под носа, без да проговори нито дума, сякаш не го беше чула.

Ренате се озова на пустата улица, търсейки с очи някакво въображаемо такси. Тя искаше да пристигне на летището едновременно с Курт. Беше твърде добре възпитана, за да прецени, че внезапното безразличие към него, което я беше обхванало, по-скоро приличаше на зарязване. Тя си спомни за колата на Ландо.

— Ренате!

Омер Клопе стоеше на прага на вратата. Набитият му силует се очертаваше в светлината на лампата.

Тя се спря за момент.

— Послушай ме, Ренате! — каза банкерът, правейки крачка към нея.

— По-късно, папа! После!

Тя изтича до ъгъла на сградата, вмъкна се в сивата „Бюти гоуст П9“: ключовете бяха на арматурното табло. Ландо не ги беше оставил, за да може тя да се присъедини към съпруга си… Моторът заработи при първия опит. Беше й студено. Потърси бутона, за да затвори покрива на кабриолета, не го намери и пусна парното докрай, даде заден ход и потегли, оставяйки черни ивици изгоряла гума по Белеривщрасе. Заобиколи кейовете на Лимат, рязко зави по Рамищрасе, прекоси като стрела площад Кунстхаус и зави надясно по Цюрихбергщрасе. Щом светлините на светофарите се разредиха, тя натисна газта докрай, развявайки на вятъра дългите си коси.

Щеше да говори с Курт веднага. Те бяха извършили грешка, нито той, нито тя бяха отговорни за това… той щеше да разбере…

При излизане от един завой, когато скоростомерът показваше 120, в кормилното стъбло се чу някакъв пукот, тя усети в ръцете си вибрацията на волана, който не се подчиняваше повече. Дори не успя да усети страх. Само си помисли: „Ще закъснея…“. Излизайки от контрол, тежкият автомобил се завъртя наляво и тръгна напреки на улицата със скоростта на снаряд. Ренате, с ръце, вкопчени около волана, който се беше наклонил рязко, натисна педала на спирачките. Гумите изсвириха. Кабриолетът удари с предните колела някакво невидимо препятствие и се преобърна. Изхвърлена, младата жена се намери на земята по гръб. С широко отворени очи тя видя как двата тона на „Бюти гоуст П9“ се надвесиха над нея сякаш в забавен филмов кадър. После стоманеното туловище я премаза.

Фирмата „Континентал Мотор Карс“ щеше да отбележи деветия механически инцидент, случил се с една „Бюти гоуст П9“, излязла от нейните заводи. Това беше петата катастрофа от серията със смъртен изход.

Никой не можеше да се измъкне от „тараша“. В края на работния ден мъжете, наредени в индийска нишка, черни и бели, минаваха през обиск. Бяха опипвани навсякъде. Ако някой имаше щастието да се промъкне незабелязано покрай пазачите, рентгенът свеждаше успеха му до нула. Двама специалисти преглеждаха стомасите на работниците за евентуално погълнат диамант. Хулио беше слушал странни истории. Някакъв бял от германски произход бил успял да измъкне множество диаманти от територията на мината. Той ги увивал в дъвка, която след това опаковал в станиол от шоколад. Всъщност никой тук не е познавал лично този човек, но всички бяха слушали неговата история. Кой знае… Във всеки случай не Хулио щеше да бъде този, който щеше да си опита щастието. Дисциплината беше ужасна. Лагерът беше опасан с бодлива тел, по която течеше ток с напрежение 220 волта. Понякога сутрин намираха животни от джунглата електрошокирани на бодливата тел. Към обяд те бяха започнали да се разлагат, а към пет часа следобед изсъхваха напълно. На другата сутрин от тях не оставаше никаква следа. Другите техни събратя ги погълваха изцяло.