Пиер Рей - Аут

— Господин Орландо Барето?

Единият от двамата мъже се отдели от колоната в преддверието на партера, на която беше облегнат, усмихвайки се. Той пъхна под носа на Ландо полицейската си карта и повтори:

— Вие ли сте Орландо Барето?

— Да — потвърди Ландо, смръщвайки вежди.

— Ще ни последвате ли в участъка?

— По какъв повод?

Вторият полицай на свой ред остави колоната, без това да предизвика срутването на сградата.

— Касае се за колата ви.

Макар и изненадан, Ландо успя да запази присъствие на духа.

— Току-що установих, че е открадната. Тъкмо се канех да направя оплакване.

— Бъдете спокоен, господин Барето, ние я намерихме.

— Така ли… А къде?

— По пътя за летището. Идвате ли?

Тонът на гласовете им беше учтив, но това не пречеше на детективите да го обградят от двете страни. По погледите им Ландо разбра, че това всъщност беше заповед.

— Тъкмо щях да се преобличам. Не бих ли могъл…

— Няма да трае повече от няколко минути. Елате, лейтенант Блеш ви очаква.

След дълги предварителни преговори Юделман и Барба се бяха уточнили шефовете им да се срещнат в парка на „Долдер“ грандхотел. Разговорът около един басейн и два корта за тенис им се беше видял за предпочитане пред някой специален салон, натъпкан по всяка вероятност с микрофони. Според тях природата предоставяше по-големи шансове за дискретност. Срещата беше уговорена точно за обяд. Всеки от двамата капи имаше право на двама телохранители, които трябваше да останат от двете страни на Итало Волпоне и Еторе Габелоти на разстояние петдесет метра. Така щяха да бъдат запазени безопасността и тайната. След което двамата „консилиере“ се бяха разделили, за да предадат на своите донове подробностите около срещата.

В дванадесет без пет черен мерцедес 600 остави Еторе Габелоти на откритото пространство пред „Долдер“ хотел. С небрежността на разхождащ се донът направи няколко крачки към басейна. Още никой не се къпеше, но силното слънце беше изкушило няколко клиенти да се опънат на шезлонгите. Някои четяха, а по-възрастните дами плетяха. Други подлагаха лицата си на първите милувки на пролетта. Наоколо бръмчаха пчели и се чуваше чуруликането на птиците. Вятърът полюшваше с полъха си върховете на дърветата, чиито пъпки бяха разпукани. Дон Еторе тръгна по една от алеите, посипани с чакъл, покрай розмаринови храсти и цветя. Алеята водеше между две смокини и Габелоти, следван от Томас Мерта, забеляза Симоне Феро, който съзерцаваше едно езерце. Черният му костюм се видя неуместен на дон Габелоти сред този почти празничен декор. Но се досети, че също е в черно, както и следващият го Томас Мерта.

На стотина метра от тях друго черно петно привлече вниманието му. Той позна тежкия масивен силует на Пиетро Белинцона, който четеше вестник, като по всяка вероятност гледаше само картинките му. Острият поглед на Еторе констатира отсъствието на Итало Волпоне.

Тридесет секунди след като мерцедесът отпътува, се появи фиатът на Итало. Фолко Мори, който държеше волана, слезе и отвори вратата. Двамата поеха по същия път, по който бяха тръгнали Габелоти и Мерта. Те също бяха облечени в черно.

Итало забеляза зад цветните лехи неподвижната фигура на Пиетро. Всеки от двамата капи беше изпратил на разузнаване по един човек, задържайки до себе си най-добрия си специалист по близък бой. Освен един херщал, който тежеше в джоба му, Фолко беше въоръжен с два метателни ножа. Единият беше този, който бе прерязал гръкляна на Махони, поставен както обикновено между плещите му с острието нагоре. Другият беше закрепен посредством система от ремъци по дължината на левия му прасец с острието надолу.

В момента, в който се видя силуетът на Волпоне, Томас Мерта се отдалечи дискретно, последван от Фолко.

Както го беше посъветвал Моше, Итало пръв тръгна към Габелоти. При равни постове традицията беше по-младият да направи първата крачка към по-възрастния.

На метър от Габелоти Итало се закова със сериозно и замислено лице. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Той каза:

— Вие поискахте да ме видите, дон Еторе. Ето ме.

На лицето на Габелоти цъфна бащинска добронамерена усмивка.

— Благодаря ти, че се отзова на моя апел.

Итало се почувства докачен от покровителственото обръщение на „ти“. Но в този момент Габелоти беше вече разтворил прегръдките си за бащинското „абрачо“.

— Позволи ми да споделя твоята мъка по загубата на брат ти, сине мой.

Еторе се отдръпна, без да пуска раменете на събеседника си. Той го задържа на разстояние и го фиксира право в очите с топъл бащински поглед, както се гледа приятел, когото дълго време не си виждал.