Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

— Не съм — каза Матюс. — Схванал си погрешно името. Познавам всички частни детективи в този град. Сред тях няма никакъв Верони.

— Да не би да ти е убегнал от погледа?

— Напълно сигурен съм, че няма такъв. Сгрешил си името.

— Благодаря, Джим. Извинявай, че те вдигнах от леглото — отвърнах аз и затворих, преди да започне да ме ругае.

Казах на бармана, че съм променил решението си за питието, занесох уискито на масата си и продължих да преглеждам сведенията.

От петнайсетте мъже, които Хелън беше шантажирала, аз единствен, както излизаше от тези сведения, имах не само мотива, но и възможността да я убия.

Прекарах още пет минути, премисляйки ситуацията, после довърших питието и, почувствал се по-самоуверен, се върнах в кафе-бара.

Сарти седеше там, където го бях оставил, въртеше в ръце шапката си и изглеждаше тъжен. Стана, когато го доближих, и седна, след като седнах аз.

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да прочета това — казах аз и му подадох снопа листа.

Той се отдръпна от тях, сякаш му бях размахал пред лицето отровна змия.

— Те са за вас, синьор. Не бих искал да ги задържам.

— Да, разбира се. Разсеях се. — Сгънах листата и ги сложих във вътрешния си джоб. — Синьор Верони има ли копия?

Гънките в края на устните на Сарти се извиха надолу.

— За жалост, да.

Запалих цигара и изпънах крака. Престанах да изпитвам страх. Бях осенен от идеята какво се крие зад тази инсценировка.

— Синьор Верони богат ли е? — попитах.

Сарти повдигна черните си, кръвясали очи и ме погледна въпросително.

— Частният детектив никога не е богат, синьор — каза той. — Работиш един месец, а после три месеца стоиш без всякакъв ангажимент. Не бих казал, че синьор Верони е заможен.

— Мислите ли, че бихме могли да се спазарим с него?

Сарти като че се замисли. Почеса се по осеяното си с пърхот теме и се намръщи към бронзовия пепелник, който стоеше до него на масата.

— В какъв смисъл да се спазарим, синьор?

— Да речем, че му предложа да откупя от него сведения — казах аз. — Вие навярно сте ги чели.

— Да, синьор. Четох ги.

— Ако Карлоти се добере до тях, ще направи извода, че аз съм виновен за смъртта на синьорината.

Сарти придоби такава физиономия, сякаш се готвеше да избухне в сълзи.

— Такова беше злополучното впечатление, което придобих и аз, синьор. Това е единствената причина, поради която помолих синьор Верони да не предприема нищо до три дни.

— Допускате ли, че високото чувство за дълг на Верони ще му попречи да се спазари с мен?

Сарти повдигна тлъстите си рамене.

— В моята професия, синьор, се гледа винаги напред. Добре е да си подготвен за всяка евентуалност. Реших, че е възможно да пожелаете да скриете тези сведения от лейтенант Карлоти. И споменах това на синьор Верони. Той е мъчен човек: чувството му за дълг е прекалено силно, но аз съм негов отдавнашен приятел и е възможно да си разкрия картите пред него. Зная, че мечтата му е да си купи лозе в Тоскана. Така че е възможно да го убедим.

— Наемате ли се да го убедите?

Сарти като че се поколеба.

— Вие сте мой клиент, синьор. Когато поема някой клиент, аз му оказвам цялостна подкрепа. На този принцип почива работата ми. Тя е трудна и опасна. Нося съдебна отговорност, но въпреки това, щом желаете, с готовност ще поема риска, за да бъдете доволен.

— Вашите съображения са не по-малко възвишени от тези на синьор Верони — казах аз.

Той се усмихна печално.

— Задачата ми е да ви бъда в услуга — отвърна той.

— Колко според вас ще струва едно лозе в Тоскана? — изрекох, без да гледам в него. — Смятате ли да го попитате?

Той срещна очите ми без всякакво усилие.

— Засегнах въпроса пред него. Синьор Верони не е напълно лишен от средства, синьор. Като че ли не му достига половината от нужната сума: десет милиона лири.

Десет милиона лири!

Това щеше да ме лиши от всичките пари, с които разполагах. През петнайсетте години като журналист бях успял да спестя точно толкова.

— И срещу тази сума той ще бъде готов да предаде всички екземпляри от тези сведения и няма да каже нищо на полицията?

— Не зная, синьор, но бих могъл да го попитам. Вярвам, че ще успея да го убедя.

— Ще имате ли нужда от известно поощрение за тази цел? Искам да кажа, някакъв хонорар за усилията си? — попитах аз. — Откровено казано, десет милиона лири означават да се лиша от всичките си средства. Ако се налага заплащането на някакъв процент за вас, ще трябва да го получите от Верони.