Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Смразих се.

— И Верони смята да предаде тази информация на Карлоти?

Сарти сякаш щеше да се разплаче в следващия миг.

— Смята, че е негов дълг, синьор. Освен това той знае, че ще си навлече сериозни неприятности, ако задържа информация при случай, свързан с убийство. Защото ще бъде обвинен в съучастничество.

— Но въпреки това приема да ми даде три дни отсрочка?

— Аз го убедих да се съгласи, синьор.

Изгледах го. Чувствах се като заек, видял пор в дупката си. Точно такъв беше случаят. Вече не можех да се измъкна с лъжа. Ако Карлоти узнае, че аз съм Дъглас Шерард, изобщо няма да му трябва бележката, която бях оставил за Хелън. Веднага ще се насочи към мен и рано или късно ще изгърмя. Не се залъгвах, че мога да се отърва, след като Карлоти получи сведенията на Верони.

— Може би ще пожелаете да прегледате сведенията, синьор? — каза Сарти. Стараеше се да не ме гледа. Успя да си придаде съчувстващ и скръбен вид като собственик на погребално бюро. — После навярно ще трябва отново да си поговорим. Може да имате някакви нареждания за мен.

Стори ми се, че думите му крият зловещ намек, но не можех да определя какъв.

— Дайте ги — рекох аз. — Ако не бързате, бихте могли да почакате тук. Ще ми дадете на разположение половин час, нали?

— Разбира се, синьор — отвърна той и измъкна сноп листа от папката си. Подаде ми ги. — Не бързам.

Взех листата, оставих го и се упътих по коридора към бара за коктейли. По това време, а беше и неделя, целият бар беше на мое разположение.

Появи се барманът. С обидената си физиономия ми подсказа, че не е уместно да го безпокоя.

Поръчах двойно уиски, занесох питието до една ъглова маса и седнах. Пиех го чисто. То помогна да притъпя скованите си чувства, но не отне страха ми.

Прочетох грижливо написаните на машина страници — те бяха повече от двайсет. Сред тях имаше и списък от петнайсет имена, повечето от които ми бяха познати. Името на Джузепе Френци стоеше на първо място. Моето беше в средата на списъка. Бяха отбелязани датите, на които Хелън е прекарала нощта с Френци, тези, на които той я е посещавал в апартамента й, през кои нощи е била с други мъже. Прескочих тези подробности. Спрях се внимателно на данните, които засягаха моите контакти с Хелън. Сарти не ме бе излъгал, като ми каза, че Верони и неговите хора не са изпускали Хелън от очи. Всяка среща, която бях имал с нея, беше грижливо описана. Всяка дума, която тя и аз си бяхме разменили по телефона, беше цитирана. Имаше подробности и от телефонни разговори между нея и други мъже и сега, след като прочетох сведенията, пролича съвсем ясно, че аз съм бил поредната й бъдеща жертва на шантаж.

Три дена!

Можех ли при това положение да се надявам, че в този срок ще успея да улича Карло като виновник за смъртта на Хелън? Няма ли да бъде по-умно да отида при Карлоти и да му кажа цялата истина, като го насоча по следите на Карло? Но защо му трябва да тръгва подир Карло? Като изслуша моя разказ, той ще се убеди, че аз съм убил Хелън. Не… трябваше да постъпя по друг начин.

И тогава изведнъж ми хрумна нещо. В сведенията на Верони не се споменаваше нито дума за Карло или Майра Сети. Но Хелън, изглежда, се е обаждала на него или на нея поне веднъж. Фактът, че телефонният номер на Майра бе надраскан на стената в апартамента на Хелън, доказваше това. В такъв случай защо и Карло, и Майра отсъстваха в сведенията?

Имаше вероятност Верони да е включил само разговорите, които Хелън е водила с жертвите на своите шантажи, но положително е предала по телефона нещо на Карло или Майра и си е струвало то да бъде включено в сведенията.

Посветих няколко минути на тези размишления. Сетне поисках от бармана да ми даде телефонния указател на Рим. Той ми го подаде важно, сякаш ми правеше кой знае какво благодеяние, и попита дали ще желая друго питие. Казах, че засега не желая.

Запрелиствах бързо страниците на указателя, за да намеря името на Верони, но такова име не открих. Това не беше странно. Той вероятно бе регистрирал Бюрото си под измислено име.

Прекосих бара, за да отида до телефонната будка, която се намираше до него, и се обадих на Джим Матюс.

Наложи се да почакам малко, докато го събудя и стане от леглото.

— Боже господи! — възкликна той, когато се обади. — Не знаеш ли, че е неделя, смахнат тъпако? Легнах си в четири сутринта!

— Не ми хленчи — рекох аз. — Трябва ми информация. Чувал ли си за някой си Верони, частен детектив, който се занимавал със специални случаи и вземал много скъпо?