Джеймс Чейс - Чакам те в Соренто

Стисках преспапието в ръката си. Ударих го отстрани по главата с всичката сила, която можех да вложа в удара.

Той се повали на колене. Видях как подбели очи. Нанесох му втори удар в тила. Свлече се напред и се просна в краката ми.

Оставих преспапието и коленичих до него. Това бе грешка. Той беше невероятно здрав. Дясната му ръка посегна пипнешком към гърлото ми и щеше насмалко да ме удуши. Отблъснах ръката му, когато той се надигаше да стане. Очите му блуждаеха. Беше фактически вън от строя, но още представляваше опасност. Мобилизирах се и когато той вдигна глава, му нанесох такъв удар с юмрук в челюстта, който ме разтърси от кокалчетата на ръката до лакътя. Главата му тресна на пода и той се отпусна безжизнен.

Задъхан тежко, аз го сграбчих и го обърнах с лице към пода. Пъхнах ръка в задния му джоб и пръстите ми напипаха кожен портфейл.

Докато измъквах портфейла, вратата се отвори и пред мен застана Майра Сети.

Беше насочила към мен автоматичен пистолет, калибър 38.

Изгледахме се продължително. Изражението на очите й ми подсказа, че тя ще стреля, ако й дам най-малък повод, затова останах неподвижен, с ръка наполовина пъхната в джоба на Карло.

— Махни си ръката оттам! — отсече тя.

Бавно измъкнах ръката си от джоба на Карло. Той се раздвижи, извърна се странишком и издаде ръмжащ гърлен звук.

— Махни се от него! — изрече рязко жената.

Изправих се и отстъпих назад.

Карло се привдигна на ръце и колене, разтърси глава и се изправи несигурно на крака. За миг се олюля назад-напред, краката не го държаха, а после равновесието му укрепна, отново разтърси глава и погледна към мен. Очаквах да ми отправи жесток, изпълнен с ярост поглед, но вместо това той се ухили.

— Ти си бил по̀ куражлия, отколкото те смятах, Мак — потърка унило пострадалата страна на главата си. — От години не съм получавал такъв удар. Ти наистина ли си помисли, че съм толкова гламав, та да нося бележката у мен, а?

— Заслужаваше си да опитам — отвърнах.

— Каква е тази работа? — попита нетърпеливо Майра. — Кой е този твой партньор? — Продължаваше да държи пистолета насочен към мен, без да ме изпуска от очи.

— Това е Досън — този, за когото ти разправях. Той ще откара стоката за Ница в петък — поясни Карло.

— Вижте на какво сте обърнали стаята, маймуни такива. — Махайте се оттук! — добави тя. — Хайде, чупка, и двамата!

— О, я стига! — отвърна й Карло. — Вечно опяваш за нещо. Имам да говоря с теб. — Обърна се към мен. — Хайде, Мак, да те няма! И не опитвай друг път. Защото тогава и аз ще удрям здравата.

Самочувствието отново ме напусна.

— Тръгвам — рекох аз и поех унило към вратата.

Майра ми отправи презрителен поглед и ми обърна гръб. Като минавах покрай нея, изтръгнах пистолета от ръката й, блъснах я с рамо, тя отхвръкна и се стовари в един фотьойл. Извих се бързо и насочих оръжието към Карло.

— Окей — казах. — Давай портфейла!

Той остана за миг скован, после отметна глава и избухна в такъв гръмовен смях, че чак стъклата на прозорците зазвънтяха.

— Ще ме умориш! — изрева той и се плесна по бедрото. — Що за нахалство!

— Дай ми портфейла! — повторих аз и нещо в гласа ми го накара да се вкамени.

— Слушай, глупако, бележката не е у мен — изрече Карло и лицето му прие сурово изражение.

— Ако не искаш да получиш едно куршумче в крака, хвърли ми веднага портфейла си!

Измерихме се с очи. Той разбра, че не се шегувам. Внезапно се ухили, извади портфейла от задния си джоб и ми го хвърли в краката.

Продължих да го държа на прицел, наведох се, взех портфейла, отстъпих към стената и започнах да го преглеждам. Той беше натъпкан с банкноти от по десет хиляди лири, но друго нямаше.

Майра ме гледаше свирепо, очите й излъчваха омраза.

— Страхотен е, нали? — рече й Карло. — Буен като мен. Но здравата сме го приклещили. И трябва да направи това, което му наредих. Ще го направиш, нали, приятелче?

Подхвърлих му портфейла.

— Така изглежда — отвърнах аз. — Но внимавай: няма да стане толкова лесно.

Оставих пистолета на масата и си излязох.

Силният смях на Карло отекна по петите ми.

Още валеше, когато заслизах по стъпалата към автомобилната алея. До пътната врата стоеше тъмнозеленото рено. Зад него бе паркиран кадилакът.

Преминах на бегом, достигнах улицата и продължих да тичам до мястото, където бях оставил колата си. Подкарах бързо към апартамента си, оставих колата отвън, изкачих все така бързо стълбите и нахълтах във всекидневната. Без да сваля от гърба си подгизналия шлифер, се обадих в Международното бюро за издирване и потърсих Сарти. Не се надявах да го намеря, защото вече наближаваше десет и половина, но той се обади почти веднага.