Робин Кук - Треска

— Господи! — каза тя, когато Чарлз замлъкна.

— Имате ли деца? — попита Чарлз.

— Да! — каза мисис Амендола с неподправен страх в гласа си.

— Тогава вероятно можете да разберете какво ми струва всичко това — каза Чарлз. — А вероятно можете да разберете и защо искам да направя нещо по въпроса с „Рисайкъл Лтд“. Сигурен съм, че по река Потомак живеят много деца. Но очевидно ще се нуждая от помощ.

— От мен искате да се опитам да накарам Агенцията по опазване на околната среда да вземе отношение — каза мисис Амендола. Като заключение, не въпрос.

— Точно така — отговори Чарлз. — Или да ми кажете как да го направя аз.

— Ще бъде най-добре, ако подадете оплакването си писмено. Адресирайте го до мен.

— Това е лесно — каза Чарлз.

— А документирани доказателства? Можете ли да приложите такива?

— Вече имам анализа от водата в рибарника — каза Чарлз.

— Не, не — каза мисис Амендола. — Нещо от самата фабрика: изявление от бивш работник, документирани подобни случаи, снимки от действително изхвърляне на химикали в реката. Неща от този род.

— Предполагам, че е възможно — каза Чарлз, мислейки върху последното предложение. Имаше фотокамера „Полароид“…

— Ако успеете да ми представите някакво доказателство мисля, че ще успея да убедя Секцията по контрол да го потвърди, а след това да предизвика официално разследване. Така че, зависи от вас. В противен случай, проблемът ще трябва да изчака разглеждането си по етапния ред.

Когато излезе от сградата на федералните власти Чарлз отново беше завладян от чувство на потиснатост. Сега беше много по-убеден, че ще успее да убеди която и да е институция да предприеме нещо за „Рисайкъл Лтд“. И съответно, идеята да поеме нещата в собствените си ръце, му изглеждаше все повече като забавна фантазия.

Колкото повече мислеше за „Бруър Кемикълс“, толкова по-силно се гневеше от факта, че група бизнесмени, насядали в облицованите си с дъбова ламперия канцеларии в Ню Джърси, биха били в състояние да разрушат щастието му и да го лишат от онова, което обичаше най-много. Наближавайки Уайнбъргър, Чарлз реши да позвъни на Организацията на родителите, загубили децата си и да им каже, че разбира чувствата им.

След разпространяването на случая с Брайтън в пресата, мерките за сигурност в института Уайнбъргър бяха подсилени и се наложи Чарлз да чука на масивната стъклена входна врата, преди да му отворят. Поздрави го портиерът Рой, който поиска да види и пропуска му.

— Това съм аз, Рой — каза Чарлз, размахвайки ръка пред лицето на Рой. — Д-р Мартел.

— Заповед — обясни Рой, с все още протегната за пропуска ръка.

— Административни щуротии — измърмори Чарлз, докато ровеше за картата. — Какво още?

Рой присви рамене, изчака да види документа, който Чарлз пъхна на пет сантиметра от лицето му, после церемониално му направи път да влезе. Дори обикновено приветливата мис Андрюс се извърна, без да го удостои с обичайната си усмивка, подканваща да си побъбрят.

Чарлз захвърли палтото си, позвъни на телефонни справки за Ню Джърси, после набра номера на „Бруър Кемикълс“. Докато изчакваше, се огледа в лабораторията, питайки се дали Елън още е обидена. Не се виждаше наоколо и реши, че може да е отишла в помещението с животните. В този момент от „Бруър Кемикълс“ отговориха.

По-късно Чарлз си призна, че не е трябвало да звъни. Вече му се бяха струпали достатъчно неприятни преживявания за сутринта, така че би могъл да предположи какво може да очаква, опитвайки се да се обади на такава гигантска корпорация заради нещо, което те несъмнено биха счели за отегчително дребно оплакване. Прехвърлиха го на някакъв обикновен чиновник от отдела за обществени връзки.

Вместо да се постарае да успокои Чарлз, чиновникът го обвини, че е един от онези непатриотични глупаци, чиято тъпа и необоснована загриженост за околната среда става причина за поставянето на американската индустрия в неблагоприятни позиции при съревнованието с презокеанските компании. Разговорът прерасна в скандал, по време на който Чарлз крещеше, че изхвърлят бензол, а чиновникът крещеше, че не изхвърлят.

Чарлз затръшна телефона и яростно се завъртя из лабораторията, търсейки върху какво да излее гнева си.

Вратата откъм коридора се отвори и влезе Елън.

— Забеляза ли? — попита тя с раздразнително безразличие.

— Да забележа какво? — сопна се Чарлз.

— Всички лабораторни дневници — каза тя. — Изчезнали са.