Робин Кук - Треска

Чарлз изгледа последователно всички. Страхът и паниката му бяха изчезнали. Останаха гневът и презрението.

— Къде са лабораторните ми дневници? — попита изморено той.

— Непокътнати и в безопасност в сейфа — каза д-р Ибанез. — Те са собственост на института, но ще си ги получиш веднага, щом приключиш с работата по „Кансеран“. Виждаш ли, искаме да се концентрираш върху „Кансеран“ и сме на мнение, че ако са при теб, изкушението би било прекалено силно.

— Трудно ни е да ти обясним, доколко е важна бързината в случая — допълни Джошуа Уайнбъргър младши. — Но като още един стимул, ще заплатим премия от 10 000 долара, ако можеш да ни предадеш резултатите от предварителните проучвания в рамките на пет месеца.

— Бих казал, че сумата е много щедра — каза д-р Ибанез. — Но не е нужно да вземаш решение в момента. Всъщност, споразумяхме се да ти дадем двадесет и четири часов срок. Не искаме да се чувстваш притиснат до стената. Но все пак трябва да знаеш, че ще направим някои предварителни проучвания за евентуален заместник. Дотогава, д-р Мартел.

Отвратен, Чарлз се обърна и се отправи към вратата. Когато стигна до нея, д-р Ибанез извика:

— Още нещо. Бордът на директорите и цялата администрация искат да ти изкажат съболезнованията си по повод болестта на дъщеря ти. Надяваме се да се оправи бързо. Здравната осигуровка от института, между впрочем, е валидна само докато си назначен на работа при нас. Приятен ден, докторе.

Чарлз искаше да изкрещи. Вместо това се затича бързо по коридора на администрацията, а после надолу по противопожарното стълбище, стигна до лабораторията си, но когато прекрачи прага, вече не знаеше дали иска да остане там. За първи път почувства, че да бъдеш част от института Уайнбъргър, всъщност е падение. Противен му беше и факта, че бяха научили дори за Мишел. На всичко отгоре използваха болестта й като средство за принуда срещу него. Беше жестоко. Боже!

Огледа лабораторията, негов дом за последните осем години. Познаваше добре всяко стъкълце, всеки инструмент, всяка стъкленица с реагент. Струваше му се нечестно, че биха могли грубо да го лишат от заобикалящата го среда ей така, по прищявка, и особено сега, когато бележеше такива успехи.

Погледът му спря върху посявката, която беше направил с левкемичните клетки на Мишел. Приближи се с огромно усилие до инкубатора и загледа редицата от грижливо подредени стъклени епруветки. Изглежда се развиваше добре и Чарлз изпита удовлетворение, от което така много се нуждаеше. Доколкото можеше да прецени, процесът на изолиране и уголемяване на раковия антиген явно се извършваше и при човешките клетки толкова добре, колкото при животинските. Тъй като вече почти беше време за следващата стъпка на експеримента, Чарлз нави ръкавите си и пъхна края на вратовръзката под ризата. Работата беше неговото средство за забрава и той се приведе над задачата си. В крайна сметка, разполагаше с двадесет и четири часа, преди да превие гръб пред ръководството. Знаеше го, но не искаше да приеме в себе си, че заради Мишел трябваше да се подчини. Наистина нямаше избор.

На връщане от болницата „Бет Изабел“, където беше направила безуспешно посещение на Мардж Шонхаузер, Катрин усети, че е накрая на силите си. Беше предположила, че Мардж сигурно е много зле, иначе не биха я приели в болница, но въпреки това не беше подготвена за това, което видя. Явно при смъртта на Тад в съзнанието на Мардж се беше прекъснала някаква много важна нишка, защото сега тя беше потънала в абсолютно непроницаема апатия, не реагираше, отказваше да яде, дори да спи. Катрин беше седяла безмълвно до нея до момента, когато усети невероятно вътрешно напрежение и я напусна. Сякаш депресията на Мардж беше заразна. Катрин се втурна обратно към педиатричната болница, бягайки от завършека на една трагедия, към началото на друга.

Изкачвайки се с претъпкания асансьор към крило „Андерсън 6“, тя се замисли дали това, което се случи на Мардж, би могло да се случи на нея или на Чарлз. Той беше лекар и бе редно да допусне, че би имал повече шансове да се справи със ситуация като настоящата, обаче поведението му не подсказваше нищо такова. Независимо от ужаса, който изпитваше от болници и болести, Катрин се опита да се въоръжи със сили за бъдещето.

Асансьорът спря на етажа на „Андерсън 6“ и Катрин с мъка успя да се добере до вратата и да излезе, преди тя да се затвори. Бързаше да се върне при Мишел, защото детето с нежелание се беше съгласило да я пусне да излезе. Катрин беше успяла да я убеди, след като разговаряха след обяда, но й обеща, че ще се върне след половин час. За нещастие, вече беше изминал почти един час.