Робин Кук - Треска

Чарлз скочи на крака, претърсвайки с поглед бюрото, после лавиците.

— Няма смисъл да ги търсиш — каза Елън. — Всички са на горния етаж.

— За какво, по дяволите?

— След като ти излезе тази сутрин, д-р Морисън намина да види как напредваме с проекта за „Кансеран“. Обаче ме завари да работя с мишките, които бяхме инжектирали с антиген на гръден рак. Излишно е да ти казвам, че беше шокиран от факта, че се занимаваме със собствената си работа. Наредено ми е да съобщя да се явиш в канцеларията на д-р Ибанез веднага щом се върнеш.

— Но защо взеха дневниците? — попита Чарлз. Обзелият го ужас притъпи гнева му. Колкото и да ненавиждаше административната власт, той точно толкова се боеше от нея. Изпитваше подобни чувства още от годините на колежа, когато му се наложи да научи, че едно решение от канцеларията на декана би могло да има ефект върху целия му живот. А сега администрацията беше нахлула в живота му и беше отнела дневниците му, преди да вземе решение по въпроса, което за Чарлз звучеше като задържане на заложник. Той свързваше съдържанието на дневниците със стремежа да помогне на Мишел, колкото и нереална да изглеждаше тази мисъл в момента.

— Мисля, че ще е по-добре да зададеш този въпрос на д-р Ибанез и д-р Морисън — каза Елън. — Честно казано, знаех, че ще се стигне до нещо подобно.

Елън въздъхна и отметна глава, потвърждавайки с жеста думите си. Чарлз я загледа, изненадан от поведението й. То подсилваше усещането му за изолацията, в която беше попаднал.

Той излезе от лабораторията си и уморено се заизкачва по пожарното стълбище към втория етаж; премина край познатата поредица от секретарки и се представи пред мис Вероника Евънс за втори път през последните два дни. Въпреки че тя явно не беше заета с нищо в момента, не прояви никаква готовност да му съдейства, а го изгледа продължително над ръба на очилата си.

— Да? — каза тя, като че ли Чарлз беше слуга. После му каза да почака на малкото кожено канапе.

Чарлз беше сигурен, че бавенето беше нарочно, да го накара да се почувства като пионка. Времето се проточи и Чарлз вече не беше в състояние да прецени кое чувство у него беше по-силно: гневът, страхът или паниката. Но нуждата да си вземе обратно лабораторните дневници го принуди да остане на мястото си. Обаче нямаше представа дали технически те бяха негова собственост или принадлежаха на института.

Колкото по-дълго чакаше, толкова повече се засилваха съмненията му, че дневниците, описващи подробно научната му работа, биха могли да бъдат в негов плюс при предстоящия разговор. Запита се дали е възможно Ибанез наистина да го принуди да напусне института. Опита се да обмисли какво би направил, ако не успееше да си намери място като научен работник другаде. Защото толкова дълго не беше се занимавал с клинична практика, че не знаеше дали би се справил. После с нова вълна на паника се запита, дали здравната му осигуровка би останала, ако го уволнят. А това щеше да бъде истински проблем, защото сметките за болничното лечение на Мишел щяха да бъдат астрономически.

Чу се отчетливо иззвъняване по вътрешната телефонна система и мис Евън се обърна величествено към Чарлз и каза:

— Директорът ще ви приеме сега.

Директорът, д-р Карлос Ибанез, се изправи иззад старинното си бюро, когато Чарлз влезе. Светлината от прозореца го осветяваше в гръб и косата и брадичката му изглеждаха като излъскано до блясък сребро.

Точно пред бюрото бяха Джошуа Уайнбъргър старши и Джошуа Уайнбъргър младши, които Чарлз беше срещал случайно при отчетно-изборни събрания. Въпреки че наближаваше осемдесет, Старши изглеждаше по-енергичен, с живи сини очи. Той загледа Чарлз с неприкрит интерес.

Джошуа Уайнбъргър младши беше образец на стереотипния бизнесмен, безупречно облечен и изключително резервиран. Той погледна Чарлз със смесица от пренебрежение и отегчителност и почти веднага насочи вниманието си отново към д-р Ибанез.

Седнал в дясно от бюрото, беше д-р Морисън, чието облекло беше огледално отражение на това на Джошуа Уайнбъргър младши, що се отнасяше до наличието и на най-малките детайли по него. Копринена носна кърпичка, която беше внимателно сгъната и после изкусно подредена, се подаваше от горното джобче на сакото му.

— Влизайте, влизайте — приветливо го покани д-р Ибанез.

Чарлз се приближи до огромното бюро, забелязвайки подозрителното отсъствие на четвърти стол. Наложи се да остане прав между двамата Уайнбъргър и Морисън. Не знаеше какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в джобовете. С избелялата си памучна риза, широка, не модна вратовръзка и лошо изгладения си спортен панталон, Чарлз не се чувстваше на мястото си между тези бизнесмени.