Робин Кук - Треска

Чарлз влезе през въртящата врата и се заоглежда за някакъв указател. Отляво имаше цяла фотоизложба със снимки на Джон Ф. Кенеди, а отсреща, близо до асансьора, нещо като барче за кафе и закуски.

Посипвайки Чарлз с фин слой от пудра захар, докато говореше, една от сервитьорките му посочи указателя. Беше скрит зад серия от усмихващи се образи на Джон Ф. Кенеди от младежките му години. Агенцията за опазване на околната среда седеше в списъка на двадесет и третия етаж. Чарлз се вмъкна в асансьора точно преди да се затвори вратата. Оглеждайки спътниците си, Чарлз се удиви на странното преобладаване на зеления полиестер.

Чарлз слезе на двадесет и третия етаж и тръгна към една канцелария с надпис „Директор“. Изглеждаше подходяща за начало.

Вътре, почти непосредствено до вратата, имаше голямо метално бюро и масичка с пишеща машина, доминирани от огромна жена, чиято коса се виеше около главата й като ореол от ситни, стегнати къдрици. От ъгълчето на устата й висеше инкрустирано с фалшиви диаманти цигаре, с втъкната дълга, супер тънка цигара накрая, която си съперничеше по предизвикателство с внушителния бюст, поставил на изпитание якостта на еластичната материя на роклята й. Когато Чарлз се приближи, тя наместваше къдриците по слепоочията си, като се оглеждаше в малко огледалце.

— Извинете ме — каза Чарлз, питайки се дали не беше една от жените, с които беше разговарял по телефона. — Тук съм, за да ви съобщя за една фабрика за вторична преработка, която изхвърля бензол в местната река. Към кого трябва да се обърна?

Продължавайки да потупва косата си, жената подозрително го изгледа.

— Бензолът опасно вещество ли е? — попита накрая.

— Абсолютно точно, опасно вещество — каза Чарлз.

— Предполагам, че ще трябва да слезете до деветнадесетия етаж, в Отдела за опасни материали — каза тя с тон, в който се четеше недоизпечената й мисъл „ти, невеж глупако“.

След осем реда от стълбища, Чарлз излезе на деветнадесетия етаж, където атмосферата беше съвсем различна. Бяха съборени всички стени, освен носещите, така че можеше да се види от единия край на сградата до другия. Етажът беше изпълнен с лабиринт от метални, високи около метър и половина прегради, които разделяха помещението на малки кутийки. Над всичко това се стелеше облак цигарен дим и тихото бръмчене на стотици гласове.

Чарлз навлезе в лабиринта и забеляза, че е осеян с издигнати на стълбчета табели, указващи различните отдели. Отдела за опасни материали за щастие се оказа близо до стълбището, така че Чарлз сега се зачете в надписите, описващи подразделенията. Премина край „Проблеми на шума“, „Опазване на въздуха“, „Работа с пестициди“ и „Радиационни проблеми“. Точно зад „Проблеми със замърсяване от твърди вещества“, прочете „Замърсяване с токсични отпадъци“. Отправи се в тази посока.

Завивайки от главния коридор, Чарлз отново се оказа пред едно бюро, което служеше за бариера към вътрешността. Беше с много по-малки размери и го заемаше строен, тъмен човек, който явно беше положил големи усилия да среше естествено къдравата си коса така, че да изглежда права. Но не можеше да му се отрече заслугата, че насочи цялото си внимание към Чарлз. Беше облечен изискано и когато проговори, си послужи с акцент, почти английски в своята прецизност.

— Боя се, че не се намирате в подходящия отдел — каза младият мъж, след като изслуша оплакването на Чарлз.

— Вашият отдел не се занимава с бензол?

— Занимаваме се с бензол, да — каза мъжът, — но нашата компетенция са само разрешителните и лицензите за опасни материали.

— И къде предлагате да отида? — попита, контролирайки се Чарлз.

— Хммм — каза мъжът, докосвайки върха на носа си с грижливо маникюриран пръст. — Знаете ли, нямам никаква представа. Подобно нещо никога не е възниквало. Почакайте, нека да попитам някой друг.

С лека, гъвкава походка, младежът заобиколи бюрото, усмихна се на Чарлз и изчезна във вътрешността на лабиринта. Обувките му бяха с метални налчета и звукът от стъпките му стигаше до Чарлз, ясно отличаващ се от шума на тракащите наблизо пишещи машини. Чарлз неспокойно потръпваше, докато чакаше. Имаше чувството, че усилията му ще се окажат напълно отишли на вятъра.

Младият човек се върна.

— Всъщност, никой не знае къде да отидете — призна той. — Но имаше едно предложение, че вероятно бихте могли да опитате на двадесет и втория етаж, в Отдела за водоизточници. Може би те могат да помогнат.