Робин Кук - Треска

Чарлз се върна при машините си все още с разтуптяно сърце. Даде на Мишел нова доза от трансферния фактор чрез интравенозната система и тя отново я понесе без видими лоши ефекти. Всъщност дори не се събуди. Убеден, че молекулата не е токсична, Чарлз взе остатъка от разтвора и го добави в полупразната бутилка в системата, като го регулира така, че да се влива постепенно през следващите пет часа.

Щом свърши с това, Чарлз се приближи към неочаквания си затворник, който беше дошъл в съзнание. Независимо от обгарянията си, той беше красив мъж с интелигентни очи. Изобщо не приличаше на местен вагабонт, както очакваше Чарлз. Това, което го разтревожи най-много беше, че мъжът изглеждаше професионалист. Когато Чарлз го преглеждаше по-рано, беше свалил от рамото му кобур с пистолет „Смит и Уесън“, 38-калибров. А това не беше случайно оръжие.

— Кой сте вие? — запита Чарлз.

Антонио Феруло продължи да седи, като изваян от камък.

— Какво правехте тук?

Тишина. С известно неудобство Чарлз протегна ръка към джобовете на сакото му и извади портфейл. Г-н Феруло не помръдна. Чарлз отвори портфейла и се шокира от броя на стодоларовите банкноти вътре. Там бяха и обичайните кредитни карти, както и шофьорска книжка. Чарлз извади шофьорската книжка и я поднесе към светлината. Антонио Л. Феруло, Леония, Ню Джърси. Ню Джърси? Погледна пак в портфейла и намери визитка. „Антонио Л. Феруло; «Бруър Кемикълс»; Охрана“. „Бруър Кемикълс“! Чарлз усети да го пронизва нова вълна от страх. До този момент беше уверен, че какъвто и риск да поема, изправяйки се срещу обединените интереси на медицината и индустрията, ще може да бъде разрешен на съдебен процес. Но присъствието на г-н Феруло подсказваше, че рискът е бил много по-фатален. И най-тревожното беше, че Чарлз разбра, че рискът застрашаваше цялото му семейство. При случая на г-н Феруло, „охрана“ явно беше евфемизъм за принуда и насилие. За момент мъжът от охраната престана да бъде отделен индивид, а се превърна в представител на злото и Чарлз с мъка се въздържа да не се нахвърли върху него в сляпа ярост. Вместо това започна да светва лампите, всички лампи. Не искаше повече тъмнина, стига толкова потайност.

— Утре всичко свършва — каза Чарлз. — Ще излезем оттук и ще се предадем.

Катрин се зарадва, но момчетата се спогледаха смаяни.

— Защо? — попита Чък.

— Направих за Мишел това, което исках и всъщност работата е там, че тя може да има нужда от известна радиотерапия в болницата.

— Тя ще се оправи ли? — попита Катрин.

— Нямам представа — призна Чарлз. — Теоретически няма причина да не се оправи, но има сто въпроса, на които не съм отговорил. Използвах метод извън цялата приета медицинска практика. На тази точка всичко, което можем да направим, е да се надяваме.

Чарлз отиде до телефона и позвъни на всички от средствата за масова информация, за които успя да се сети, включително на телевизионните компании в Бостън. Каза на всички, готови да го изслушат, че той и семейството му ще излязат от къщата по обяд.

После се обади в полицията на Шафсбъри, представи се на дежурния и поиска да говори с Франк Нейлсън. След пет минути шефът се яви на телефона. Чарлз му каза, че се е обадил на средствата за информация и им е съобщил, че той и семейството му ще се предадат по обяд. После затвори. Чарлз се надяваше, че присъствието на толкова много журналисти и репортери ще попречи да се упражни насилие.

Точно в дванадесет часа Чарлз извади гредите, укрепили предната врата и отключи. Беше прекрасен ден с ясно синьо небе и бледо зимно слънце. В дъното на алеята, пред тълпа от хора, чакаше една линейка, двете полицейски коли и няколко телевизионни камионетки.

Чарлз се обърна да погледне семейството си и изпита вълна от гордост и обич. Бяха му дали по-голяма подкрепа от онази, на която би могъл да се надява. Връщайки се вътре до импровизираното легло, той се наведе и вдигна Мишел на ръце. Клепките й трепнаха, но не се отвориха.

— Хайде, г-н Феруло, след вас — каза Чарлз.

Бодигардът пристъпи на верандата, а обгореното му лице блесна на слънцето. После излязоха двете момчета, следвани от Катрин. Чарлз вървеше последен с Мишел. В плътна група, те тръгнаха надолу по алеята.

За своя изненада, Чарлз видя д-р Ибанез, д-р Морисън, д-р Кайцман и д-р Уайли, всички застанали до линейката. Когато наближиха и тълпата разбра, че няма да има насилие, няколко мъже започнаха да освиркват, особено онези от „Рисайкъл Лтд“. Само един човек започна да ръкопляска и той беше Патрик О’Съливан, който беше изключително доволен, че случаят наближава мирната си развръзка.