Робин Кук - Треска

Изправен под сянката на дърветата, Уоли Краб стоеше тихо. Той плъзна показалеца на дясната си ръка в спусъка на любимата си ловджийска пушка и притисна буза до хладния приклад. Когато се опита да се прицели, пушката му трепна под въздействието на всичкото уиски, което беше изпил сутринта. Облегна се на един недалечен клон и това му помогна значително, но припряното подканване на Брезо го изнервяше.

Острият пукот на огнестрелно оръжие разкъса зимния покой. Тълпата залитна напред, когато видя Чарлз Мартел да се препъва. Той не падна, а по-скоро се отпусна на колене и съвсем внимателно, сякаш държеше новородено бебе, положи дъщеря си на снега и падна по лице до нея. Катрин се обърна и изпищя, после се хвърли на колене, опитвайки се да разбере доколко лошо е ударен съпругът й.

Патрик О’Съливан реагира пръв. По професионален рефлекс ръката му намери дръжката на служебния пистолет. Не извади пистолета, а по-скоро не го изпусна от ръката си, когато разблъска неколцината зяпачи и се втурна по алеята. Разперил ръце над Катрин и Чарлз като орел, защитаващ гнездото си, очите му не изпуснаха от поглед тълпата, засичайки всяко подозрително движение.

Тъй като никога не беше попадал като пациент в болница преди, сега болничното легло беше кошмарно преживяване за Чарлз. В миналото беше чел някои статии по проблемите, свързани с нахлуването на нови технологии в медицината, но никога не беше си представял състоянието на несигурност и безпомощност, които би изпитал. Бяха изминали три дни откакто го простреляха, а после оперираха и сега, като вдигнеше поглед към плетеницата от тръбички, бутилки, монитори и записващи уреди, се чувствуваше точно като едно от собствените си експериментални животни. За щастие, предния ден го бяха преместили от отделението за реанимация и точно като парче метал го бяха положили в луксозното крило на болницата. Опитвайки се да промени положението, в което лежеше, Чарлз усети ужасна болка, която стегна гърдите му като в огнен обръч. За момент задържа дъха си, питайки се дали не е отворил раната и зачака болката да се повтори. За радост това не се случи, но той остана да лежи абсолютно неподвижен, без смелост да помръдне. От лявата му страна, между ребрата, се подаваше каучукова тръба, която продължаваше надолу, до една бутилка на пода до леглото. Лявата му ръка беше опъната върху сложна система от жици и макари. Той беше обездвижен и оставен изцяло на добрата воля на персонала, дори по отношение на най-обикновените си жизнени потребности.

Тихо почукване привлече вниманието му. Преди да успее да отговори, вратата леко се отвори. Чарлз се боеше, че е лаборантът, който идваше на всеки четири часа, за да продуха белите му дробове, една процедура, която по болезненост можеше да се сравни само с изпитанията на Инквизицията. Но беше д-р Кайцман.

— Ще можете ли да издържите на една кратка визита? — попита той.

Чарлз кимна. Въпреки че нямаше особено желание за разговори, гореше от нетърпение да чуе какво става с Мишел. Катрин не успя да му каже нищо повече от това, че състоянието й не се беше влошило.

Д-р Кайцман неловко влезе в стаята и придърпа един от металните столове до леглото. Лицето му потръпна в обичайния си тик, който обикновено подсказваше напрежение и намести очилата си.

— Как се чувствате, Чарлз? — попита той.

— На върха — каза Чарлз, без да прикрива сарказма в думите си.

Говоренето, дори дишането, бяха рисковани работи и той очакваше болката да се върне всеки момент.

— Е, имам някои добри новини. Може да прибързвам малко, но мисля, че трябва да ви уведомя.

Чарлз не каза нищо. Напрегнато наблюдаваше изражението на онколога, със страх, да не би да даде прекалено голяма воля на надеждите си.

— Първо — каза д-р Кайцман, — Мишел реагира на радиотерапията изключително добре. Изглежда, че само една процедура беше достатъчна, за да премахне отражението, което болестта й беше дала върху централната нервна система. Сега Мишел отново е концентрирана и се ориентира добре.

Чарлз кимна, надявайки се, че това не е всичко, което д-р Кайцман беше дошъл да каже.

Последва тишина. После вратата рязко се разтвори и влезе лаборантът, бутащ пред себе си омразната апаратура за продухване на белите дробове.

— Време е за процедурата ви, д-р Мартел — бодро каза той, като че ли беше дошъл да му предложи някаква страшно приятна услуга.

Забелязвайки д-р Кайцман, лаборантът почтително спря.