Робин Кук - Треска

Катрин протегна ръка и я постави на коляното на Чарлз. Той беше загубил доста от теглото си, но на нея така й харесваше повече. И напрежението, което обикновено пристягаше бръчиците около очите му, беше изчезнало. За нейно облекчение, Чарлз най-после беше спокоен, хипнотизиран само от движението на пътя пред себе си и монотонните звуци наоколо.

— Колкото повече мисля за нещата, които се случиха, толкова по-малко ги разбирам — каза Катрин.

Чарлз се размърда на седалката, за да си намери положение, удобно за лявата му, все още гипсирана ръка. Въпреки че тепърва му предстоеше да обмисли повечето от чувствата си, свързани с преживяното, имаше едно нещо, в което се беше убедил. Катрин беше станала най-близкият му човек. А това само по себе си беше достатъчно, за да прецени, че дори само заради това си е струвало.

— Значи и ти си мислила? — каза Чарлз, давайки възможност на Катрин да продължи разговора, откъдето намери за добре.

Катрин продължи да прокарва през тъканта яката вълнена нишка.

— След целия хаос на опаковането на багажа и фактическото заминаване наистина нямах възможност да оценя какво точно се случи.

— Кое е нещото, което не разбираш? — попита Чарлз.

— Татко! — извика Жан Пол от задната седалка. — Играят ли голф в Бъркли? Искам да кажа, има ли лед и разни такива?

Извивайки силно врата си, за да види лицето на Жан Пол, Чарлз каза:

— Страхувам се, че няма лед. По-скоро е като непрекъсната пролет в Бъркли.

— Има ли граници глупостта ти? — попита Чък, почуквайки Жан Пол по главата.

— Млъквай — каза Жан Пол, като се извъртя назад и перна книгата на Чък. — Не говорех на теб.

— Добре, изпусни парата — грубо викна Чък. После, с по-спокоен глас, каза: — Може да се научиш да караш сърф, Жан Пол.

— Наистина ли? — попита Жан Пол и лицето му светна.

— Кара се сърф само в Южна Каролина — каза Чък, — където се събират всички откачалки.

— Виж само кой го казва — отвърна Жан Пол.

— Стига! — кресна Чарлз и изразително поклати глава, обърнат към Катрин.

— Всичко е наред — каза Катрин. — Успокоявам се, като ги слушам да се заяждат така. Значи нещата са нормални.

— Нормални? — саркастично се изсмя Чарлз.

— Както и да е — каза Катрин и отново погледна Чарлз. — Едно от нещата, които не разбирам, е, защо от Уайнбъргър си затвориха очите. И се надпреварваха да бъдат полезни при това.

— Аз също не можех да разбера — каза Чарлз, — докато не си спомних колко умен е всъщност д-р Ибанез. Той се страхуваше, че журналистите могат да се заинтересуват от случая. И тогава се ужаси, че аз бих могъл да се изкуша и да им разкажа какво мисля по въпроса за конкретните им ракови проучвания.

— Господи! Ако обществеността можеше да научи какво действително става! — каза Катрин.

— Предполагам, че ако бях истински умник, при преговорите щях да поискам и нова кола — каза Чарлз.

Мишел, която разсеяно беше слушала разговора на родителите си, отвори сака си и извади перуката си. Цветът беше най-близкия оттенък до кафявата коса на Катрин, който беше успяла да открие. Чарлз и Катрин бяха настоявали да купи черна, която да е като собствената й коса, но Мишел остана твърда на позициите си. Искаше й се да изглежда като Катрин, но сега вече се колебаеше. Мисълта, че й предстои ново училище, беше достатъчно ужасяваща и не беше нужно да добавя и притеснения за косата си. Най-после осъзна, че нямаше начин да бъде брюнетка няколко месеца, а после да стане чернокоса.

— Не искам да тръгвам на училище, докато косата ми не порасне — каза тя.

Чарлз погледна през рамо и видя Мишел разсеяно да си играе с перуката, така че се досети какво си мисли. Беше готов да започне да я критикува за глупостта да настоява да купят перука в неподходящ цвят, но се спря и тактично каза:

— Защо просто не ти купим друга? Може би черна този път?

— Татко! — викна Мишел. — Кажи на Жан Пол да ми върне перуката!

— Трябвало е да се родиш момиче, Жан Пол — каза Чарлз. — Изглеждаш хиляди пъти по-добре с перука.

— Жан Пол! — кресна Катрин, като се протегна назад, за да въздържи Мишел. — Върни перуката на сестра си!

— Добре, плешивке — разсмя се Жан Пол, като хвърли перуката по посока на сестра си и в същото време вдигна ръце да се предпази от последния от несполучливите удари на Мишел.

Чарлз и Катрин размениха погледи, твърде радостни да видят Мишел по-добре, та да й се карат. Още помнеха онези кошмарни дни, когато чакаха да видят дали експеримента на Чарлз ще даде резултат, дали Мишел ще се оправи. А после, когато това се случи, те трябваше да приемат факта, че никога няма да бъдат сигурни дали тя беше реагирала на имунологичните инжекции, или на хемотерапията, която беше получила преди Чарлз да я вземе от болницата.