Робин Кук - Треска

Франк го повъртя в ръцете си и сви рамене.

— Не знам. Сълзотворен газ? Или нещо подобно?

Г-н Хойт поклати глава.

— Не. Това е граната.

— Граната? — възкликна Франк и отдръпна предмета от себе си.

— Нарича се зашеметяваща граната. Използват я антитерористичните групировки, за да освобождават заложници. Хвърля се в стая или самолет и когато избухне, вместо да нарани някого — освен вероятно спукването на няколко ушни тъпанчета — тя просто зашеметява всички за десет, двадесет, понякога за тридесет секунди. Мисля, че в тази ситуация имате чудесен случай да я ползвате.

— Да, сигурен съм, че бихме могли — каза Франк. — Но ще трябва да проникнем в къщата. А оня там е заковал всички прозорци.

— Не всички прозорци — каза г-н Хойт. — Ние забелязахме, че двата тавански прозореца, до които има лесен достъп от покрива, не са заковани. Нека да ви покажа какво предлагам. — Хойт извади вътрешен план на къщата на Мартел и, забелязал изненадата на шефа, каза: — Удивително е какво може да постигне човек с малко проучване. Вижте как стълбите от тавана излизат до централния коридор на втория етаж. От това стълбище ще бъде лесно за някой като Тони Феруло, който е експерт в подобни операции, да хвърли зашеметяващата граната във всекидневната, където явно стои заподозреният. На този етап няма да е трудно да се атакува едновременно откъм главния и задния вход на къщата и да се освободят заложниците.

— Кога бихме могли да опитаме? — попита Франк Нейлсън.

— Вие сте шефа — каза г-н Хойт.

— Тази вечер? — попита Франк Нейлсън.

— Тази вечер да е — каза г-н Хойт.

Нейлсън напусна лимузината в състояние на възбуда. Д-р Морисън протегна ръка и затвори вратата.

— Също като да поискаш да вземеш шоколадчето на едно дете.

— Ще можеш ли да направиш така, че да изглежда като самоотбрана? — попита д-р Ибанез.

Феруло изопна рамене.

— Мога да го направя да изглежда по който начин искате.

Точно в десет вечерта, Чарлз изключи диализатора. После внимателно, сякаш докосваше най-скъпоценното нещо на света, той се пресегна и събра отделилия се диализат в малка стъкленица. Пръстите му трепереха, докато прехвърляше кристално прозрачният разтвор в стерилизатора. Той нямаше представа за структурата на малката молекула, която се съдържаше в стъкленицата, но знаеше, че се поддава на диализа, което беше последната стъпка при изолирането й и знаеше също, че не се влияе от ензимите, които разрушаваха дезоксинуклеиновата и рибонуклеиновата киселина, както и пептидните връзки в протеините. Но фактът, че структурата на молекулата беше известна, не беше толкова важен на този етап. Важно беше това, че Чарлз познаваше свойствата й. Това беше мистериозният трансферен фактор, който Чарлз се надяваше, щеше да пренесе неговата забавена хиперчувствителност върху Мишел.

След обяда, Чарлз отново беше изследвал реакцията на своите Т-лимфоцити към левкемичните клетки на Мишел. И реакцията се оказа драматична: Т-лимфоцитите му моментално разтвориха и разрушиха левкемичните клетки. Докато Чарлз наблюдаваше това под фазовия контрастен микроскоп, не можеше да повярва на очите си — скоростта на реакцията беше невероятна. Явно Т-лимфоцитите, вече с изработена чувствителност към повърхностния антиген на левкемичната клетка, бяха в състояние да пробиват мембраните на левкемичните клетки. Чарлз изкрещя от радост в момента, в който видя реакцията.

Щом установи, че процесът на забавената му хиперчувствителност е достигнал желаното ниво, Чарлз се отказа от следващата доза антиген, която смяташе да си инжектира. Това зарадва Катрин, която намираше процедурата за все по-отблъскваща. За това пък той обяви, че иска да извлече около един литър от собствената си кръв. Лицето на Катрин направо стана зелено от ужас, но Чък съумя да преодолее отвращението си към кръвта и наред с Жан Пол успя да помогне на Чарлз в изпълнението на задачата.

Преди вечеря Чарлз бавно беше отделил белите кръвни телца в една от съвременните машини, които беше взел от Уайнбъргър. А в ранната вечер се беше заел с тежката задача да извлече от белите кръвни телца малката молекула, която сега стерилизираше.

Той знаеше, че на този етап работи на сляпо. Това, което беше постигнал дотук, трябваше да отнеме години при нормални условия на проучване, където всяка стъпка щеше критично да се проверява и да се възпроизвежда стотици пъти. По принцип, нещата, които беше извършвал, вече бяха правени с различни други антигени, като например този за туберкулозния бацил. Но нямаше време да обмисля най-добрия начин, по който да го приложи. Всичко, с което разполагаше, беше една теория: че в организма на Мишел съществуваше някакъв блокиращ фактор, който до този момент не беше позволявал на имунната й система да реагира на антигена на левкемичните й клетки. Чарлз вярваше и се надяваше, че трансферният фактор щеше да успее да заобиколи тази блокираща система и ще позволи на Мишел да стане чувствителна към левкемичните си клетки. Но колко голяма доза от фактора да й даде? И по какъв начин? Щеше да се наложи да импровизира и да се моли.