Робин Кук - Треска

Ибанез и Морисън гледаха как Нейлсън се отдалечи от тях, после поговори накратко с друг полицай и накрая пак влезе в колата си. Морисън намести фините си, с рогови рамки очила.

— Страшно е, че на някой като този е дадена власт.

— Пародия е, вярно — съгласи се д-р Ибанез. — Хайде да се връщаме в колата.

Тръгнаха към лимузината.

— Тази ситуация изобщо не ми харесва — каза д-р Ибанез. — Целият този шум от страна на пресата може да възбуди симпатия към Чарлз: типичния американец, отбраняващ дома си от вражески сили отвън. Ако това продължи още, средствата за масова информация ще афишират случая по всички телевизионни програми в страната.

— Напълно съм съгласен с вас — каза д-р Морисън. — Иронията е в това, че Чарлз Мартел, човекът, който ненавижда пресата, не би могъл да си изгради по-добра платформа, дори да беше опитал. По начина, по който се развиват нещата, той би могъл да нанесе непоправими щети върху цялата институция за борба с рака.

— И особено върху „Кансеран“ и Уайнбъргър — добави д-р Ибанез. — Трябва да накараме този малоумен полицейски шеф да използва нашите хора.

— Вече му направихме предложение и то влезе в главата му — каза Морисън. — Не мисля, че можем да направим нещо повече на този етап. Трябва да изглежда като негово собствено решение.

Леката следобедна дрямка на Нейлсън беше нарушена от някой, който чукаше по замръзналото стъкло на патрулната кола. Раздразнението едва не го накара да изскочи от колата, но успя да се осъзнае. Спусна прозореца и се намери впил поглед в едно саркастично лице, полускрито зад дебели очила. Мъжът имаше къдрава коса, щръкнала около главата му като покрит със сняг храст; шефът си каза, че трябва да е още един от градските големци, дошли да гледат зрелището.

— Вие ли сте началник Нейлсън? — попита мъжът.

— Кой се интересува?

— Аз. Казвам се д-р Стивън Кайцман, а този зад мен е д-р Джордан Уайли.

Шефът погледна през рамото на д-р Кайцман към втория мъж и се запита какво ли става.

— Можем ли да разговаряме с вас няколко минути? — каза д-р Кайцман, прикривайки с ръка лицето си от падащия сняг.

Нейлсън излезе от колата, показвайки съвсем недвусмислено колко усилия му струва това.

— Ние сме лекарите на малкото момиче от къщата — обясни д-р Уайли. — Счетохме за наш дълг да дойдем тук, в случай че можем да помогнем с нещо.

— Мартел ще ви послуша ли, момчета? — попита шефът.

Д-р Кайцман и д-р Уайли размениха погледи.

— Съмнявам се — призна Кайцман. — Не мисля, че той ще иска да разговаря с когото и да е. Настроен е прекалено враждебно. Ние считаме, че е пострадал от психическо увреждане.

— От какво? — попита Нейлсън.

— От нервна криза — добави д-р Уайли.

— Има такива признаци — каза шефът.

— Както и да е — каза д-р Кайцман, размахвайки ръце, за да прогони студа, — ние се тревожим най-вече за малкото момиче. Не зная дали си дава сметка доколко е болна, но въпросът е в това, че всеки час, в който тя не получава лечение, я приближава до смъртта.

— Значи е толкова лошо, а? — каза Нейлсън, поглеждайки към къщата на Мартел.

— Абсолютно — каза д-р Кайцман. — Ако протакате прекалено дълго, мисля, че ще спасявате едно мъртво дете.

— Безпокоим се също, че д-р Мартел може да прави експерименти върху детето — каза д-р Уайли.

— Сериозно? — възкликна Нейлсън. — Този мръсник! Благодаря, че ми казахте. Мисля да го разкажа на помощниците си. — Нейлсън извика Бърни, каза му няколко думи, после се пресегна вътре за мегафона.

Към средата на следобеда тълпата беше станала дори по-голяма от предишния ден. До Шафсбъри беше достигнал сигнал, че скоро ще се случи нещо и даже училищата бяха пуснали децата си рано. Джошуа Витенбург, главният училищен интендант, беше решил, че урокът, който би могъл да се научи от епизода, не бива да се пропуска; освен това той сметна, че това е най-големият скандал в Шафсбъри след случая, при който котката на вдовицата Уотсън беше намерена дълбоко замразена в хладилника на Том Брахман.

Жан Пол безцелно крачеше из най-отдалечените редици на тълпата. Никога досега не беше излаган на подигравки и преживяването беше изключително неприятно. Винаги беше приемал баща си за малко странен, но не побъркан, и сега, когато хората го обвиняваха, че е луд, се чувстваше много потиснат. Освен това не можеше да разбере, защо семейството му не беше се свързало с него. Хората, у които беше прекарал последните дни, се опитваха да го успокоят, но беше явно, че те също подлагаха на съмнение поведението на баща му.