Робин Кук - Треска

Още вплетени един в друг, двамата се хлъзнаха на метър-два надолу по алеята и попаднаха в краката на следващите доброволци, засилени нагоре. Мъжете паднаха, подобно на комични кадри и верижни сцени на преследване в ням филм. Възползвайки се от общото объркване, Чък се освободи, изпълзя на няколко крачки встрани, изправи се и затича след Жан Пол.

Въпреки че Бърни беше останал без въздух, другите двама бързо се осъзнаха и подновиха гонитбата. Щяха да хванат Чък отново, ако не се беше намесил Чарлз. Той промуши пушката през леко отворената врата и изстреля само един ред. Изпариха се всички помисли за героизъм от страна на доброволците и те моментално залегнаха зад ствола на един от дъбовете, ограждащи алеята.

Когато момчетата стигнаха до предната веранда, Чарлз отвори вратата и те се втурнаха вътре. Чарлз затръшна вратата зад тях, заключи я, после провери прозорците, за да е сигурен, че не ги следва някой друг. Успокоен, той се обърна към синовете си.

Двете момчета стояха неловко близо до вратата, дишайки тежко и удивени от трансформациите, настъпили в тяхната всекидневна, превърната в лаборатория от научната фантастика. Чък, поклонник на старите филми, каза, че закованите с дъски прозорци изглеждат като декор за продукция на Франкенщайн. И двамата с Жан Пол започнаха да се усмихват, но станаха сериозни, когато видяха киселата физиономия на Чарлз.

— Единственото нещо, за което мислех, че не трябва да се тревожа, бяхте вие двамата — сурово каза Чарлз. — Проклятие! Какво, по дяволите, търсите тук!

— Помислихме, че имаш нужда от помощ — заоправдава се Чък. — Всички останали са против теб.

— Не можех да понасям да слушам какво говорят хората за теб — каза Жан Пол.

— Това е нашето семейство — каза Чък. — Трябва да сме тук, особено ако можем да помогнем на Мишел.

— Как е тя, татко? — попита Жан Пол.

Чарлз не отговори. Гневът му срещу момчетата бързо се стопи. Изявлението на Чък беше не само изненадващо, но и правилно. Те всички бяха едно семейство и момчетата не биваше да се изключват. При това, доколкото Чарлз можеше да си спомни, това беше първото неегоистично нещо, което Чък изобщо някога бе правил.

— Вие, малки хлапаци! — Чарлз внезапно се усмихна.

Неподготвени за бързата промяна в настроението на баща си, двамата се поколебаха за миг, после се втурнаха да го прегърнат. Чарлз осъзна, че няма спомен кога за последен път ги беше държал в обятията си. Катрин, която беше наблюдавала още от първото появяване момчетата, се приближи и целуна и двамата. После всички заедно се приближиха до Мишел и Чарлз нежно я събуди. Тя им се усмихна широко, а Чарлз се наведе и я обгърна с ръцете си.

Нейлсън никога не беше се качвал в лимузина преди и се съмняваше дали ще му хареса. Но след като веднъж се мушна през вратата и се изтегна на плюшената седалка, се почувства у дома си: имаше и барче. Той не прие коктейл, под предлог, че е на дежурство, но не възрази за един чист коняк, поради медицинското му предназначение да действа против студа.

След като момчетата на Мартел успяха да стигнат до къщата, Нейлсън се принуди да приеме, че положението се влошава. Вместо да спасява заложници, той спомагаше броят им да расте. Вместо един откачен мъж и болно дете, сега му противостоеше цяла фамилия, барикадирана в дома си. Трябваше да се направи нещо. Някой предложи да се извика щатската полиция, но това беше точно онова, което Нейлсън искаше да избегне. Обаче щеше да се окаже неизбежно, ако той не успее да се справи с инцидента през следващите дванадесет часа. Точно натискът от ограниченото време го беше накарал да реши да говори с докторите.

— Като знам колко е болно малкото момиче, аз почувствах, че не бих могъл да откажа предложението ви за помощ — каза той.

— Точно за това сме тук — каза д-р Ибанез. — Г-н Хойт и г-н Феруло са готови и очакват вашите заповеди.

Двамата бодигардове, седнали от срещуположните страни на барчето, кимнаха в съгласие.

— Отлично — каза Франк Нейлсън. Лошото беше, че не знаеше какви точно заповеди да им даде. Мислите му се заблъскаха в кръг, докато не се сети нещо, което беше казал д-р Ибанез. — Споменахте за нещо специално?

— Да, правилно — каза д-р Ибанез. — Г-н Хойт, вероятно бихте искали да ни покажете?

Г-н Хойт беше хубав мъж, слаб, но явно мускулест. Франк забеляза, че кобурът издува на едно място сакото му.

— С удоволствие — каза Хойт, навеждайки се към Франк. — Какво мислиш, че е това, г-н Нейлсън? — Той даде на Франк тежък предмет, който беше оформен като консервна кутия, с дръжка от единия край.