Робин Кук - Треска

Главата на Нейлсън рязко подскочи и той се опита да сграбчи Бърни, който незабавно се отдръпна. Независимо от мощната си фигура шефът изскочи пъргаво от колата, явно решен да залови помощника си, който сега беше в пълна готовност да излети надолу по Шосе 301. Но още щом се сблъска с минус петнадесетградусовия въздух, Нейлсън спря, съвсем дезориентиран.

— Добре ли си, шефе? — извика Бърни от десет метра разстояние.

— Разбира се, че съм добре — измърмори Франк. — Колко е часът, по дяволите?

Когато двамата се прибраха в колата, Нейлсън кашля почти три минути, което му пречеше да запали цигарата си. След като най-после успя и си дръпна няколко пъти, той извади портативното си радио и се свърза с Уоли Краб. Нейлсън не беше много доволен от плана си, но, както казваха подчинените му, нямаше по-добра идея. Някъде около средата на вечерта всички бяха изгубили търпение и Нейлсън се почувства длъжен да направи нещо, за да не загуби уважението им. Точно тогава реши да се съгласи с предложението на Уоли Краб.

Уоли беше служил във флота и беше прекарал доста време във Виетнам. Той каза на Франк Нейлсън, че ако нахлуеш някъде бързо, хората вътре в това място никога нямаха шанс да реагират. А после изтъкна, че след като всичко това приключи, Нейлсън сам би могъл да отведе заподозрения в Бостън, а детето в болницата. Така щеше да бъде герой.

— А ловджийската пушка на оня? — беше попитал Франк.

— Мислиш, че той ще седи там, стиснал онова нещо в малката си ръчичка? Не. След като разбием задната врата, ние просто ще се понесем вътре и ще го сграбчим. Те ще са толкова изненадани, че няма да мръднат и едно мускулче. Повярвай ми, мислиш ли, че бих го направил, ако не знаех, че ще стане? Аз може да съм глупак, но не съм откачен.

Така че Нейлсън беше приел. Хареса му идеята да се превърне в герой. Решиха да го направят в два през нощта и избраха Уоли Краб, Джорджо Брезовски и Анджело де Джизъс да атакуват задната врата. Нейлсън не ги познаваше, но Уоли Краб каза, че са били с него във Виетнам и че имаха „действителен“ опит. При това бяха пожелали сами.

Радиото изпращя в ръката на Франк и гласът на Уоли изпълни купето.

— Чувам те. Всички сме готови. Веднага щом отворим предната врата, идвайте.

— Сигурен ли си, че планът ти ще успее? — попита Франк.

— Отпусни се, моля те. Исусе Христе!

— Добре, чакаме.

Нейлсън изключи радиото и го хвърли на задната седалка. Нямаше какво повече да прави, докато не се отвореше предната врата.

Уоли пъхна миниатюрното си радио в якето и затвори ципа. Огромното му тяло потръпна в радостна възбуда от предстоящото. Насилието за Уоли беше преживяване, приятно като секса, дори вероятно по-добро, защото не беше толкова комплицирано.

— Готови ли сте, момчета? — попита той двете фигури, сгушени зад него.

Те кимнаха. Групата се приближи към къщата на Мартел от юг, придвижвайки се между боровите дървета, докато стигнаха стопанската постройка. Облечени в бяло, благодарение на ръководството на „Рисайкъл“, те бяха почти невидими в лекия, но непреставащ сняг.

Стигнали до тази точка, те сега продължиха край източната й част, докато Уоли, който водеше колоната, успя да погледне обстановката зад ъгъла на къщата. Освен една светлина над западната веранда навсякъде беше тъмно. Оттук до западната врата разстоянието беше около тридесет метра.

— Добре, проверете оръжието си — каза Уоли. — Къде е пушката?

Анджело подаде пушката на Брезо, който пък я подаде на Уоли: а пушката беше двуцевен дванадесеткалибров „Ремингтон“, зареден с тройни едри сачми, в състояние да пробият дупка и в автомобилна врата. Уоли освободи предпазителя. Всеки от тримата беше получил и тридесет и осем калибров полицейски пистолет.

— Помни ли всеки задачата си? — попита Уоли.

Планът беше Уоли да води, да разбие с пушката задната врата, после да я отвори за Брезо и Анджело, които да се втурнат вътре. Уоли считаше, че е добър план, един от тези, които му бяха позволили да оцелее през петте години във Виетнам. Беше си създал навика да се явява доброволец само за безопасната част на което и да е нападение. Анджело и Брезо кимнаха, изтръпнали от напрежение. Бяха си направили облог: този, който първи хванеше Мартел, щеше да забогатее със сто долара.

— Добре — каза Уоли. — Аз тръгвам. Ще дам сигнал за Анджело.

След като провери повторно тъмната къща, Уоли се промъкна бързо покрай постройката, бягайки приведен ниско към земята. Бързо и безшумно прекоси тридесетте метра и се сгуши в сянката под корниза на задната веранда. Къщата остана тиха, така че махна на Анджело. Анджело и Брезо се присъединиха към него, стиснали електрическите си фенерчета и пистолетите.