Робин Кук - Треска

Затрудни се много с намирането на място за паркиране и накрая остави камиона в една забранена жълта зона. Взе асансьора до шестия етаж и намери съвсем лесно канцеларията на О’Съливан. Детективът се изправи при влизането й и излезе иззад бюрото. Беше облечен със съвсем същите дрехи, които носеше при първата им среща, двадесет и четири часа по-рано. Дори ризата беше същата, защото си спомни за петното от кафе, което беше забелязала точно отдясно на тъмносинята му полиестерна връзка. На Катрин й беше трудно да си представи как този външно много мил човек би бил способен на насилие, което явно понякога се налагаше в професията му.

— Бихте ли желали да седнете? — попита Патрик. — Мога ли да взема палтото ви?

— Няма нужда, благодаря — каза Катрин. — Ще отнема само минута от времето ви.

Канцеларията на детектива изглеждаше точно като декор от телевизионна мелодрама. Не липсваха задължителните сериозни портрети на няколко високопоставени политици, окачени по олющените и изронени стени. Имаше и една коркова дъска за важна информация, изпълнена с всякакви бюлетини и фотографии на издирвани престъпници. Бюрото беше отрупано с хартии, пликове, консервени кутии, пълни с моливи, една стара пишеща машина и снимката на червенокоса, бузеста жена, обградена с пет малки червенокоси момиченца.

О’Съливан се облегна назад на стола си и кръстоса ръце на корема. Изражението му беше абсолютно безизразно. Катрин си даде сметка, че нямаше никаква представа за какво си мисли.

— Е — каза смутено тя, почти загубила самоувереността си. — Причината, поради която дойдох, е да ви кажа, че нямам намерение да повдигам обвинение срещу съпруга си.

По лицето на О’Съливан не се забеляза дори минимална промяна.

Катрин погледна за миг настрани. Срещата вече излизаше извън начертания план. Тя продължи:

— С други думи, не желая настойничество над детето.

Детективът отново не реагира, което подсили напрежението на Катрин.

— Не защото не ме интересува какво ще стане — бързо добави Катрин. — А просто защото съпругът ми е биологическият родител, при това е доктор по медицина, така че мисля, че той е напълно в състояние да прецени метода на лечение, който трябва да се приложи на детето.

— Къде е съпругът ви? — попита О’Съливан.

Катрин премигна. Въпросът прозвуча така, като че ли досега детективът изобщо не беше я слушал. После осъзна, че не трябваше да прави пауза, а да отговори веднага.

— Не зная — каза Катрин, чувствайки, че думите й звучат далеч неубедително.

Внезапно О’Съливан се наклони напред и стовари дланите си върху бюрото.

— Мисис Мартел, мисля, че е добре да ви информирам за нещо. Въпреки че вие предизвикахте съдебната процедура, вие не можете едностранно да я прекратите преди гледането на делото. Съдията, който по спешност ви присъди временното настойничество, е посочил освен това служебен настойник, който се казва Роберт Тейбър. Какво мисли г-н Тейбър относно повдигането на обвинение срещу съпруга ви, с цел да се върне Мишел Мартел отново в болницата?

— Не зная — тихо каза Катрин, объркана от това ново усложнение.

— Беше ми дадено да разбера — продължи детектив О’Съливан, — че животът на детето е заложен на карта, освен ако не й се приложи много специфично лечение, и то колкото може по-скоро.

Катрин не каза нищо.

— За мен е ясно, че сте разговаряли със съпруга си.

— Говорих с него — призна Катрин. — И детето е добре.

— А какво ще кажете за лечението й?

— Съпругът ми е лекар — каза Катрин, като че уточняването на професията на Чарлз даваше отговор на въпросите на детектива.

— Може и да е така, мисис Мартел, но съдът би се съгласил само на общоприети методи на лечение.

Катрин събра кураж и се изправи.

— Мисля, че трябва да си ходя.

— Вероятно би трябвало да ни кажете къде е съпругът ви, мисис Мартел.

— Предпочитам да не го правя — каза Катрин, изоставила всички преструвки за неведение.

— Но си спомняте, че имаме заповед за арестуването му. Ръководството на института Уайнбъргър няма търпение да предяви обвинение.

— Те ще си получат обратно всяка частичка от апаратурата си — каза Катрин.

— Вие не трябва да си позволявате да ставате съучастник в престъпление — каза Патрик О’Съливан.

— Благодаря за времето, което ми отделихте — каза Катрин, като се отправи към вратата.

— Вече знаем къде е Чарлз — извика детектив О’Съливан.

Катрин се обърна към него.

— Защо не се върнете и не седнете?