Робин Кук - Треска

За момент Катрин не се помръдна. Първо реши да замине, но после осъзна, че ще е по-добре да открие какво точно знаят и, още по-важно, какво възнамеряваха да правят. Неохотно тя се върна на стола си.

— Ще трябва да ви обясня и нещо друго — каза О’Съливан. — До тази сутрин ние не бяхме излъчили по телекса на NCIC заповедта за арестуване на вашия съпруг. Аз имах чувството, че случаят не е обикновен и независимо от това, което казаха хората от Уайнбъргър, не мислех, че съпругът ви е откраднал оборудването. Помислих, че го е взел, но не откраднал. Това, на което се надявах, беше, че случаят ще се разреши някак от само себе си. Искам да кажа, като например това, че съпругът ви би позвънил на някого, за да каже: „Съжалявам, цялата апаратура е тук, детето също; аз просто се увлякох…“ и така нататък. Ако това се беше случило, мисля, че бихме могли да избегнем наказанията. Но после ни подложиха на натиск от Уайнбъргър, а също и от болницата. Така че днес сутринта заповедта за задържане на съпруга ви беше излъчена по радиото и веднага последва резултат. Обадиха ни се от полицията в Шафсбъри и ни казаха, че знаят, че Чарлз Мартел е в собствения си дом и че с удоволствие биха отишли да го арестуват. Така че аз казах…

— О, господи, не! — пребледняла възкликна Катрин.

Детектив О’Съливан спря на средата на изречението, загледан в Катрин.

— Добре ли сте, мисис Мартел?

Катрин затвори очи и закри лицето си с ръце. След минута свали ръцете си и погледна О’Съливан.

— Какъв кошмар и още продължава.

— За какво говорите? — попита детективът.

Катрин описа кръстоносния поход на Чарлз срещу „Рисайкъл Лтд“ и позицията на местната полиция, както и реакцията им при нападението над дома им.

— Действително изглеждаше, че нямат търпение — призна О’Съливан, припомняйки си разговора с Франк Нейлсън.

— Можете ли да им се обадите отново и да им кажете да изчакат? — попита Катрин.

— Стана твърде късно за това — каза О’Съливан.

— Бихте могли просто да се обадите и да установите контакт, така че местата полиция да нямат чувството, че действат самостоятелно — горещо помоли Катрин.

О’Съливан вдигна телефона си и поиска от оператора да го свърже с Шафсбъри.

Катрин го попита дали би пожелал да отиде до Ню Хемпшир, за да наблюдава нещата.

— Нямам никаква власт там — каза детективът. После, когато му дадоха връзка, насочи вниманието си изцяло към телефона.

— Вече го обградихме — каза Бърни достатъчно високо, така че когато О’Съливан отдалечи слушалката от ухото си, Катрин можеше да чува. — Но този Мартел е луд. Барикадирал е къщата като крепост. Има ловджийска пушка, която знае как да използва и държи детето си като заложник.

— Звучи ми като трудна ситуация — каза О’Съливан — Предполагам, че сте извикали щатската полиция за подкрепа?

— По дяволите, не! — каза Бърни. — Ние ще се оправим с него. Упълномощихме и няколко доброволци. Ще ви се обадим веднага щом го заловим, така че да организирате откарването му в Бостън.

Патрик благодари на Бърни, който на свой ред каза, че няма защо и че полицаите в Шафсбъри са винаги в готовност и с желание да помогнат.

О’Съливан погледна към Катрин. Разговорът с Бърни потвърждаваше оплакването й. Заместник-началникът в Шафсбъри изглеждаше много бледа сянка на професионален полицай. А идеята за упълномощаване на доброволци звучеше като епизод от уестърн на Клинт Истууд.

— Ще има неприятности — каза Катрин и поклати глава. — Ще се стигне до сблъсък. А заради Мишел Чарлз е решен на всичко. Боя се, че ще отвърне на удара с удар.

— Исусе! — каза О’Съливан, изправяйки се и вземайки палтото си от една закачалка до вратата. — Господи, как само мразя историите с настойничество. Хайде, ще ида там с вас, но запомнете, нямам никаква власт в Ню Хемпшир.

Катрин шофираше камиона с цялата скорост, която смяташе, че може безнаказано да си позволи, докато Патрик О’Съливан я следваше в обикновен син „Шевролет Нова“. С наближаването на Шафсбъри Катрин можеше да усети ускоряването на пулса си. На последния завой преди къщата вече беше почти в паника. Когато стигна до личната си собственост, видя голяма тълпа от хора.

От двете страни на Шосе 310 имаше паркирани коли, наредени на по петнадесет метра и в двете посоки. В началото на тяхната алея пътят беше блокиран от две полицейски коли.

Тя паркира камиона възможно най-близко, излезе и изчака О’Съливан, който спря зад нея. Тълпата придаваше на сцената вид на карнавално забавление, независимо от минусовата температура. От отсрещната страна на пътя някакъв предприемчив индивид беше стъкмил набързо скара на въглища. Върху нея цвърчаха италиански наденички, които бързо се разпродаваха, напъхани в специалните хлебчета за два долара и петдесет. До скарата имаше кофа за боклук, напълнена с „Будвайзер“ и лед. А зад бързите търговци групичка деца строяха една срещу друга две ледени крепости в подготовка за бой със снежни топки.