Робин Кук - Треска

О’Съливан застана до Катрин и каза:

— Исусе, тук е заприличало на гимназиален пикник.

— Като се изключат пушките — каза Катрин.

Струпани зад двете патрулни коли стояха група мъже, облечени по всевъзможен начин: от армейски маскировъчни униформи до скиорски якета и всички въоръжени с ловджийски пушки. Някои държаха пушката в едната си ръка, а в другата — кутия „Будвайзер“. Франк Нейлсън беше в центъра на групата, стъпил с крак на калника на една от полицейските коли, притиснал малко уоки-токи до ухото си, явно координиращ действията на други, невидими оттук въоръжени мъже, които довършваха обграждането на къщата.

О’Съливан остави Катрин, приближи се до Франк Нейлсън и му се представи. От мястото, където беше застанала, Катрин придоби впечатлението, че шефът на полицията в Шафсбъри се отнесе към детектива като с натрапник. Нейлсън оттегли краката си от калника на колата така, като че ли му костваше усилие, и се изправи в целия си ръст, който се извисяваше с около тридесет сантиметра над този на О’Съливан. По нищо не личеше, че двамата мъже принадлежаха към една и съща професия. Нейлсън носеше обичайната си синя полицейска униформа, допълнена с масивен служебен пистолет в кожен кобур. На главата си имаше шапка в руски стил от изкуствена кожа с вързани отгоре наушници. О’Съливан, от друга страна, беше в избеляло, подплатено с вълна жълтеникаво палто. Нямаше шапка и косата му беше разрошена.

— Как върви? — небрежно попита О’Съливан.

— Добре — каза Нейлсън. — Всичко е под контрол. — Той избърса чипия си нос с опакото на ръката си.

Предавателят му изпука и Нейлсън се извини. Заговори пред машината, като нареди групата войници да се приближи на около сто метра и да остане там. После се обърна пак към О’Съливан.

— Трябва да сме сигурни, че заподозреният няма да се измъкне пред задната врата.

О’Съливан се извърна и изгледа въоръжените мъже.

— Мислите ли, че е за препоръчване да струпвате толкова много въоръжени на едно място?

— Струва ми се, че искаш да ме учиш как да се оправя в тази ситуация — саркастично каза Нейлсън. — Слушай, детективе, тук е Ню Хемпшир, а не Бостън. Тук власт нямаш. И да ти кажа право, не ми се нрави това, дето вие, големите мъже от Бостън се смятате длъжни да идвате тук и да давате съвети. Тук командвам аз. Знам как да се оправя в ситуация със заложник. Първо да обезопася терена, а после да преговарям. Така че, ако ме извините, имам работа да върша.

Нейлсън обърна гръб на О’Съливан и отново насочи вниманието си към радиопредавателя.

— Извинете? — каза един висок, строен мъж, като потупа О’Съливан по рамото. — Казвам се Хари Баркър от бостънския „Глоуб“. Вие сте детектив О’Съливан от полицията в Бостън, нали.

— Вие, момчета, не си губите времето, нали? — каза О’Съливан.

— Тези от „Сентинел“ в Шафсбъри бяха така добри да ни пошушнат. От това може да излезе голяма история. Голямо е човешкото любопитство. Можете ли да ми разкажете нещо от началото?

О’Съливан посочи към Франк Нейлсън.

— Ей там е оня, който командва. Нека той да ви разкаже.

Докато О’Съливан наблюдаваше, Нейлсън взе един мегафон и се приготви да го използва, когато Хари Баркър го прекъсна. Последва кратка размяна на думи, после репортерът отстъпи назад. Франк Нейлсън натисна бутона на мегафона и дрезгавият му глас забоботи над зимния пейзаж. Упълномощените доброволци престанаха да се смеят и да крещят и даже децата замлъкнаха.

— Добре, Мартел, къщата ти е обградена. Искам да излезеш с вдигнати ръце.

Тълпата застана на място и единственото движение остана само плавното падане на няколко снежинки, които бавно изчезнаха между короните на дърветата. От бялата викторианска къща не се дочу нито звук. Нейлсън изпробва пак същото съобщение, но не настъпи промяна. Единственият шум създаваше вятърът в боровете зад стария обор.

— Ще отида по-наблизо — каза Нейлсън, без да се обръща към някого конкретно.

— Убеден съм, че това е добра идея — каза О’Съливан достатъчно високо, за да го чуят всички спрели наблизо.

След един свиреп поглед към детектива, Нейлсън стисна мегафона в дясната си ръка и церемониално тръгна да заобикаля колата. Когато минаваше край О’Съливан, той се смееше.

— Денят, когато Франк Нейлсън успее да се справи с едно недоносено докторче, ще бъде денят, в който той ще върне полицейската си значка.

Докато тълпата зашумя възбудено, Нейлсън тежко се придвижи по алеята до точка, отдалечена на около петнадесет метра по-нататък от двете полицейски коли. Сега валеше малко по-силно и шапката му се изпъстри със снежинки.