Робин Кук - Треска

— Мисля, че да — каза Катрин.

— Това, което ти обяснявам, е нещо подобно. Това, което направих, е, че изолирах повърхностен антиген от левкемичните клетки на Мишел, който антиген ги кара да се различават от нормалните й клетки, след което инжектирах антиген в себе си.

— Така че да станеш алергичен към левкемичните клетки на Мишел? — попита Катрин, опитвайки се да разбере.

— Точно така — възбудено потвърди Чарлз.

— И после ще инжектираш своите антитела в Мишел? — попита Катрин.

— Не — каза Чарлз. — Нейната имунна система не би приела моите антитела. Но за щастие съвременната имунология вече има открит начин за пренасяне на това, което те наричат клетъчна имунност, или чувствителност от един организъм в друг. След като моите Т-лимфоцити веднъж се направят чувствителни към левкемичния антиген на Мишел, аз ще изолирам от моите бели кръвни телца това, което се нарича трансферен фактор и ще го инжектирам у Мишел. Надявам се, че по този начин ще стимулирам собствената й имунна система да стане чувствителна срещу левкемичните й клетки. Така тя вече ще бъде в състояние да отхвърли съществуващите у нея левкемични клетки, както и всички нови, които биха се развили.

— И тя ще бъде излекувана? — каза Катрин.

— И тя ще бъде излекувана — повтори Чарлз.

Катрин не беше сигурна, че е разбрала всичко, казано от Чарлз, но планът му явно изглеждаше смислен. Струваше й се, че не би било възможно да го състави, ако страдаше от помрачение на мозъка или нервен срив. Тя осъзна, че от негова гледна точка всичко, което досега беше извършил, беше напълно разумно.

— Колко време ще отнеме всичко това? — попита Катрин.

— Не зная със сигурност дали въобще ще има резултат — каза Чарлз. — Но от начина, по който моят организъм реагира на антигена ще мога да уточня след един-два дни. Точно затова барикадирах къщата. Готов съм да се боря срещу всеки опит да откарат Мишел обратно в болницата.

Катрин огледа кухнята и спря поглед отново на закованите прозорци. Обръщайки се към Чарлз, каза:

— Предполагам, че знаеш, че полицията от Бостън те търси. Мислят, че си заминал за Мексико, за да потърсиш нетрадиционно лечение.

Чарлз се разсмя.

— Това е абсурд. И сигурно не са ме търсили много сериозно, защото от местната полиция знаят много добре, че съм тук. Забеляза ли пощенската кутия и къщичката за игра?

— Видях, че пощенската кутия е смачкана, а стъклата на къщичката изпочупени.

— Всичко това е благодарение на местните власти. Снощи се появи една група откъм „Рисайкъл Лтд“, явно решена да вандалства. Обадих се на полицията и вече си мислех, че никога няма да се появят, докато не забелязах една от патрулните им коли, паркирана долу на пътя. Само че те очевидно намериха нападателите за прави.

— Защо — попита потресена Катрин.

— Наех един млад и деен адвокат, който изглежда успешно е причинил известни неудобства на „Рисайкъл“. И те сега сигурно си мислят, че по този начин ще ме сплашат и ще ме накарат да се откажа.

— Боже мой! — възкликна Катрин, започнала вече да схваща действителните размери на изолацията на Чарлз.

— Къде са момчетата? — попита Чарлз.

— Чък е при майка ми. Жан Пол е в Шафсбъри, у дома на свой приятел.

— Добре — каза Чарлз. — Защото тук може да стане опасно.

Съпруг и съпруга, и двамата на ръба на моралните си сили, сплетоха погледи. Заля ги вълна от силни чувства. Те се изправиха и се притиснаха в прегръдка, плътна и отчаяна, сякаш се бояха, че нещо може да ги раздели. И двамата знаеха, че проблемите още не бяха решени, но взаимното потвърждаване на чувствата им им даде нови сили.

— Моля те, вярвай ми и ме обичай — каза Чарлз.

— Обичам те — каза Катрин и усети сълзи в очите си. — Това никога не е било проблем. Проблемът беше просто Мишел.

— Тогава повярвай ми, че правя всичко само в името на най-доброто за нея — каза Чарлз. — Ти знаеш колко много я обичам.

Катрин се отдръпна, за да срещне погледа му.

— Всички мислят, че съм изпаднал в нервна криза.

— А аз не знаех какво да мисля, особено когато ти продължи да се занимаваш с „Рисайкъл“, а истинският проблем беше лечението на Мишел.

— „Рисайкъл“ беше само една възможност да мога действително да върша нещо. Най-ужасното при болестта на Мишел беше това, че не можех да направя нищо, точно както се случи с Елизабет. В онова време всичко, което можех да правя, беше да я гледам как умира и сега изглеждаше, че като че ли с Мишел ще се повтори същото. Трябваше ми нещо, към което да насоча силите си, а „Рисайкъл“ ми даде тази възможност. Обаче гневът ми за това, което те правят, е достатъчно истински, както и решението ми да ги заставя да спрат. Но очевидно основният ми интерес е състоянието на Мишел, иначе не бих се намирал тук.