Робин Кук - Треска

— Всички лекари бяха на мнение, че лекарствата са единственият й шанс за постигане на ремисия — каза Катрин, стараейки се да защити правилността на действията си.

— Д-р Кайцман ме убеждаваше, че това е единственият й шанс. И съм сигурен, че е бил убеден в думите си.

— А не е ли вярно?

— Разбира се, че тя трябва да постигне ремисия — съгласи се Чарлз. — Но тяхната хемотерапия, дори в изключително високи дози, не въздействаше върху левкемичните й клетки. А в същото време разрушаваше нейните нормални клетки, особено собствената й имунна система.

Катрин не беше сигурна, че разбира всичко, но поне й звучеше разумно. Не звучеше като изказване на умствено разстроен човек.

— А аз чувствам — продължи Чарлз, — че ако тя изобщо има шанс, то имунната й система трябва да бъде незасегната.

— Имаш предвид, че предлагаш друго лечение? — попита Катрин.

Чарлз въздъхна.

— Мисля, че да. Надявам се да е така.

— Но всички останали лекари бяха на становището, че хемотерапията е единственият начин.

— Естествено — каза Чарлз. — Точно както хирургът вярва в хирургията. Вижданията на хората се влияят от това, което те вече знаят. Човешко е. Но проучването на рака е моят живот през последните девет години и мисля, че имам шанс да успея да направя нещо. — Чарлз направи пауза.

Очевидно той вярваше в това, което казваше, но дали се базираше на реалност, или на фантазия? Катрин отчаяно искаше да повярва също, но беше трудно при дадените обстоятелства.

— Искаш да кажеш, че има шанс да можеш да я излекуваш?

— Не ми се иска да подхранвам твърде много надеждите си — каза Чарлз, — но мисля, че има шанс. Може би малък, но шанс. И, което е най-важно, моят метод на лечение няма да й навреди.

— Успял ли си да излекуваш някои от лабораторните си мишки, болни от рак? — попита Катрин.

— Не, не съм — призна Чарлз, но после бързо добави: — Зная, че това прави нещата да звучат нереални, но мисля, че не съм успявал с животните си, защото работех толкова бавно и предпазливо. Целта там беше чисто изследователска. Но тъкмо се подготвях да опитам нов метод, като използвам здрави мишки като посредник за лекуването на болни.

— Но тук нямаш животни — каза Катрин, спомняйки си въпросите на детектив О’Съливан.

— Не е вярно — каза Чарлз. — Имам едно голямо експериментално животно. Аз!

Катрин преглътна. За първи път по време на разговора просветна червена лампичка, поставяща под съмнение умственото състояние на Чарлз.

— Тази идея те изненада — каза той. — Е, не би трябвало. В миналото повечето велики медици са експериментирали върху самите себе си. Както и да е, нека се опитам да ти обясня какво ще направя. Преди всичко, моите проучвания напреднаха до оня стадий, където мога да взема една ракова клетка от един организъм и да изолирам протеин, или както още се нарича, антиген на повърхността й, което прави тази клетка различна от всички останали клетки. Това само по себе си вече е голям успех. Моята задача след това беше да накарам имунната система на организма да реагира на протеина и по този начин да се освободи от неприсъщите ракови клетки. Мисля, че това е, което се извършва в нормалните организми. Аз мисля, че ракът е едно доста често срещано явление, но мисля също, че имунната система на организма се справя с него. Само когато имунната система не успее, само тогава даден вид рак се вкоренява и започва да се развива. Разбираш ли дотук?

Катрин кимна.

— Когато се опитах да накарам болните от рак мишки да реагират на изолирания протеин, не успях. Мисля, че съществува някакъв блокиращ механизъм и аз се занимавах точно с този въпрос, когато Мишел се разболя. По-късно ми хрумна идеята да инжектирам изолирания повърхностен антиген в здрави животни, така че да ги направя имунни към него. Нямах време да проведа опитите, но съм сигурен, че ще бъде лесно, защото здравото животно веднага ще разпознае антигена, тъй като е много чужд за системата му, докато при болното животно антигенът е съвсем малко различен от нормалните му протеини.

Катрин престана да разбира, въпреки че се опита да се усмихне.

Чарлз импулсивно се наведе през масата и стисна раменете й.

— Катрин, опитай се да разбереш. Искам да вярваш в това, което върша. Нуждая се от твоята помощ.

Катрин усети как обръчът, който досега стягаше гърдите й, се отпусна и падна. Чарлз й беше съпруг, нуждае се от нея и не криеше, че това беше огромен стимул.

— Спомняш ли си, че някога са използвали коне, за да създадат антисерум за дифтерия? — попита Чарлз.