Робин Кук - Непрогледност

Анджело почувства, че му се гади, пусна момчето и се извърна. За миг ръцете на Джими се опитаха да сграбчат троакара от Тони, но бързо се отпуснаха и момчето изпадна в безсъзнание.

— Какво ще кажеш? — полита Тони и отстъпи назад, за да огледа работата си. — Доста чисто, а? Остава само да го напомпам с балсамираща течност и ще е готов за гроба.

— Да се махаме — рече Анджело. Чувстваше се като неопитен новак. — Изтрий отпечатъците по машината.

След пет минути те се върнаха по обратния път и излязоха през прозореца. Помислиха дали да не се измъкнат през вратата, но се отказаха, може би беше с аларма.

Вече в колата Анджело започна да се отпуска. Серино се бе оказал прав. Доминик не беше излъгал. Не беше капан. Подкарвайки колата, Анджело изпита чувство за добре свършена работа.

— Е, това е краят на момчетата с киселината — каза той. — Сега трябва да се върнем към истинската работа.

— Показа ли втория списък на Серино? — попита Тони.

— Да. Но все пак ще започнем с първия — рече Анджело. — Вторият ще е по-лесен.

— За мен няма никакво значение — отвърна Тони. — Но я първо да похапнем! Докато висяхме пред „Везувио“, огладнях. Какво ще кажеш за по още една пица?

— Нека първо свършим някоя работа — рече Анджело.

Искаше да мине малко време от гадната сцена в погребалното бюро „Сполето“, преди да яде.

Нападната пак от повтарящия се кошмар за брат си, който се дави в бездънната черна тиня, Лори беше благодарна, че будилникът издрънча и я извади от дълбокия сън. В просъница тя се пресегна и го натисна да спре да звъни. Но още преди да пъхне ръката си под топлата завивка, часовникът задрънча отново. Тъкмо тогава Лори осъзна, че не звъни будилникът. Звънеше телефонът.

— Доктор Монтгомъри, обажда се доктор Тед Акерман. Извинявайте, че ви безпокоя по никое време, но съм дежурен и ми е оставена бележка да ви търся при някои случаи.

Лори беше твърде объркана, за да отговори. Погледна часовника и видя, че е само два и половина през нощта. Нищо чудно, че не можеше да се ориентира.

— Току-що ми се обадиха — продължи Тед. — Май е от хората, за които сте споменали. Освен това, изглежда, пак е кокаин. Мъртвият е банков чиновник, тридесет и една годишен. Казва се Стюарт Морган.

— Къде? — попита Лори.

— На Деветдесет и седма улица и Пето авеню — уточни Тед. — Ще поемете ли случая, или да отида аз? Както решите.

— Ще отида аз — каза Лори. — Благодаря ви.

Затвори телефона и стана. Чувстваше се ужасно. Том, напротив, изглеждаше доволен, че се е събудил. Мъркайки доволно, котаракът се отърка в краката й.

Лори се облече набързо и грабна един фотоапарат и няколко чифта гумени ръкавици. Когато излизаше от апартамента, все още закопчаваше палтото и мечтаеше за момента, когато ще се върне вкъщи и ще се пъхне отново в леглото.

Улицата беше пуста, но по Първо авеню имаше движение. След пет минути Лори седеше на задната седалка на едно такси, карано от някакъв афганистанец — борец за свобода. Петнадесет минути по-късно слезе от колата на номер 970 на Пето авеню. До тротоара бяха спрели кола с инициалите на нюйоркското полицейско управление и линейка. Алармените светлини и на двете коли примигваха нетърпеливо.

Лори показа значката си на съдебен лекар и я насочиха към вход Б.

— Вие ли сте съдебният лекар? — с очевидно недоумение попита някакъв полицай, когато Лори влезе в апартамента и отново показа значката.

На униформата му пишеше „Рон Мур“. Беше мускулест мъжага, наближаващ четиридесетте.

Лори кимна, решена да не проявява особена търпимост и сдържаност към това, което предстоеше.

— По дяволите — каза Рон. — Не приличаш на съдебните лекари, които съм виждал.

— И все пак съм съдебен лекар — отвърна му Лори без сянка от хумор.

— Хей, Пийт — провикна се Мур. — Я виж кой е дошъл! Съдебна лекарка, която прилича повече на зайче от „Плейбой“.

Друг, по-млад на вид униформен полицай си подаде главата зад една врата. Вдигна вежди, щом видя Лори.

— Мале! — ахна той. Държеше и в двете ръце някакви писма.

— Кой командва тук? — попита Лори.

— Аз, сладурче — отговори Рон.

— Казвам се доктор Монтгомъри — рече Лори, — а не сладурче.

— Разбрано, докторе — отрапортува Рон.

— Кой ще ме разведе? — попита Лори.

— Може и аз — рече Рон. — Това очевидно е всекидневната. Обърнете внимание на спринцовките върху масичката. Покойният очевидно си е бил инжекцията тук, след което се е прехвърлил в кухнята. Тялото е там. В кухнята ще стигнете през кабинета.