Робин Кук - Непрогледност

— И след това го е пъхнала обратно? — отбеляза скептично Лори. — Малко вероятно е.

— Какво според вас се е случило? — попита Рон.

Лори изгледа двамата полицаи, чудеше се какъв подход да избере.

— Не знам какво да мисля — най-после каза тя. Сложи си гумените ръкавици. — Сега искам да огледам трупа, да го предам на болницата и да се прибера у дома.

Лори се пресегна и докосна трупа на Стюарт Морган. Беше студен и вкочанен поради rigor mortis. Докато извършваше прегледа, установи, че и другите му крайници също като дясната ръка са в ненормално положение. Забеляза следа от убождане на вената и предлакътната част на лявата ръка. Ако не се брои хладилникът, случаят странно приличаше на случаите Дънкан Андрюс, Робърт Евънс и Марион Оувърстрийт.

След като свърши и се изправи, Лори се обърна към Рон.

— Ще имате ли нещо против да ми помогнете да извадя тялото от хладилника?

— Пийт, ти й помогни — измъкна се Рон.

Пийт направи сърдита физиономия, но пое гумените ръкавици, които му даде Лори, и си ги сложи. Двамата заедно вдигнаха Стюарт Морган от хладилника и го сложиха на пода. Лори направи още няколко снимки. За набитото й око беше ясно, че rigor mortis е настъпил, докато трупът е бил в хладилника. Но също така беше ясно, че положението, в което е заварила трупа, не е това, в което се е намирал първоначално. Докато го снимаше, Лори забеляза, че чантичката за пари е полуотворена. Ципът й беше захванал няколко банкноти. Тя се приближи, за да направи снимки в едър план. Остави фотоапарата и коленичи да разгледа чантичката по-отблизо. С известна трудност успя да разхлаби ципа и да я отвори. Вътре имаше три банкноти от по един долар със скъсани от ципа крайчета. Лори стана и подаде трите долара на Рон.

— Доказателство — каза тя.

— Доказателство за какво? — попита Рон.

— Бях чувала, че полицаи крадат на местопрестъплението — каза Лори. — Но никога не съм очаквала, че ще се сблъскам с толкова очевиден случай.

— За какво говорите, по дяволите? — извика Рон.

— Трупът може да бъде отнесен, сержант Мур — рече Лори. — Би трябвало да ви извикам на аутопсията. Но, честно казано, надявам се никога повече да не ви видя.

Лори смъкна гумените ръкавици, хвърли ги в боклука, грабна фотоапарата и напусна апартамента.

— Не съм в състояние да хапна нито залък повече — каза Тони и отмести чинията с остатъците от пицата. Измъкна салфетката от яката на ризата си, където я беше напъхал, и избърса с нея доматените петна по устата си. — Какво има? Да не би да не обичаш пеперони? Ядеш колкото пиле — продължи да нарежда той, обърнат към Анджело.

Анджело отпиваше от минералната вода. Само нейните съскащи мехурчета бяха в състояние да успокоят стомаха му, който още се бунтуваше след посещението в погребалното бюро „Сполето“. Опита се да хапне малко пица, но не му хареса. Всъщност му се догади и затова той чакаше с нетърпение Тони да приключи.

— Свърши ли? — обърна се Анджело към Тони.

— Да — отвърна той, смучейки зъбите си. — Но бих пийнал и едно кафе.

Седяха в денонощна пицария в Елмхърст, недалеч от „Везувио“: въпреки че беше три и половина сутринта, около пластмасовите маси в широкото помещение още имаше неколцина души. От старомоден мюзикбокс се лееха стари шлагери от петдесетте и шестдесетте години.

Анджело си поръча една минерална вода, докато Тони си взе еспресо.

— Готов ли си? — попита Анджело, когато празната чашка на Тони тракна в чинийката.

Чакаше с нетърпение да тръгнат, но чувстваше, че е длъжен да остави Тони да се поотпусне. В края на краищата бяха поработили добре.

— Готов съм — отвърна Тони, след като се избърса за последен път със салфетката.

Станаха, хвърлиха на масата няколко банкноти и излязоха навън в студената ноемврийска нощ. Втурнаха се към колата, сгушили инстинктивно глави в яките на палтата си. Беше започнало да ръми.

Запалиха двигателя, за да се стопли колата. Анджело извади от жабката втория списък и го разгледа внимателно.

— Ето един тук, в Кю Гардън Хилс — каза той, — удобно и приятно е и ще стане бързо и лесно.

— Страшно забавно ще бъде — изгаряше от нетърпение Тони. Той се оригна. — Умирам за пица пеперони!

Анджело върна списъка в жабката. Подкара колата по пустата улица и каза:

— Нощем е много по-лесно да се придвижваш из града.

— Единственият проблем е да свикнеш да спиш по цял ден — рече Тони. Измъкна беретата и сложи заглушителя.

— Прибери патлака, нека първо стигнем — обади се Анджело. — Изнервяш ме.