Робин Кук - Непрогледност

Тя блъсна вратата. Пантите, покрити с безброй слоеве боя, изскърцаха. Апартаментът изглеждаше непокътнат. Не се чуваше нищо необичайно, не се виждаше нищо подозрително. Лори предпазливо прекрачи прага, готова да побегне при най-малкия съмнителен шум.

С крайчета на окото забеляза, че нещо лети към нея. С неволен вик, който приличаше повече на хълцане, отколкото на писък, изпусна куфарчето и вдигна ръце, за да се прикрие. В същия момент котаракът скочи отгоре й, оттам се хвърли върху масата в антрето, присви уши и хукна към хола.

С ръка на сърцето Лори се подпря на вратата. Пулсът й беше като след няколко сета тенис. Тя си пое дъх, затвори вратата и пусна многобройните резета. Наведе се за куфарчето и влезе в хола. Щуравият котарак изскочи от скривалището си, метна се върху библиотеката, оттам се покатери на корниза и от висотата на положението си се опули предизвикателно.

Лори се отправи към телефона. Сигналната лампичка на автоматичния секретар мигаше, но тя не изслуша записаните съобщения, а веднага набра служебния телефон на Лу. Той не отговори, и тя започна да избира домашния му номер, когато на вратата се позвъни. Стресната, затвори телефона.

Страхуваше се да отиде до вратата, камо ли да погледне през шпионката. Звънецът се обади втори път. Трябва да действам, убеждаваше се Лори, трябва да погледна. Няма да отварям.

Приближи се на пръсти до вратата и надникна през шпионката. В коридора стояха двама непознати. От шпионката лицата им изглеждаха неестествено закръглени.

— Кой е? — попита Лори.

— Полиция — гласеше отговорът.

Тя с облекчение започна да дърпа резетата на ключалките. Изглежда, Бингам бе изпълнил заплахата си, че ще накара да я арестуват, макар да не беше казал, че непременно ще го направи. Тя откачи веригата, подвоуми се и отново залепи око на шпионката.

— Легитимирайте се.

Добре знаеше, че само на приказки не може да се вярва. Двамата показаха полицейски значки и бързо ги прибраха, после гласът се обади отново:

— Искаме само да поговорим.

Лори се дръпна от вратата. Първоначалното чувство на облекчение, че посетителите й са от полицията, се замени с колебание. А ако са дошли да я арестуват? Значи ще я заведат в участъка, ще я регистрират, ще я разпитат, ще я задържат, може би ще й предявят обвинение… Кой знае колко щеше да се проточи, а тя трябваше да съобщи на Лу много по-важни неща! Пък и той без съмнение можеше да направи нещо, за да не я арестуват.

— Ей сега — извика Лори, — само да се облека!

Отправи се към кухнята и задната врата.

Тони погледна Анджело.

— Дай да й кажем да не си дава зор да се облича.

— Млъкни! — изсъска Анджело.

Зад тях се чу щракане на вехта железария. Тони се извърна и видя, че вратата на Дебра Енглър се открехва. Хвърли се към нея и шумно плесна с ръце, за да я уплаши. Номерът успя, вратата се тръшна и изщракаха десетина резета.

— За бога, какво ти става? — Анджело се мъчеше да шепне. — Сега ли намери да се будалкаш?

— Защо трябва да ни гледа тая вещица?

— Ела тук! — заповяда Анджело, обърна се на другата страна и поклати глава.

В същия момент мярна женски силует, който изчезна зад армираното стъкло на вратата към пожарната стълба. Изгуби цяла секунда, докато осмисли видяното.

— Насам! — каза той, загрял какво става. — Слиза по задната стълба!

Хукна към вратата и я дръпна. Тони се завтече след него. Двамата спряха за момент до перилата и надникнаха надолу по мръсното стълбище с многобройни площадки, спускащо се пет етажа надолу. Токчетата на Лори тракаха по бетона два-три етажа под тях.

— Хвани я, преди да е излязла на улицата — изръмжа Анджело.

Тони заскача като заек през четири стъпала и бързо я настигна, но тя успя да изскочи през вратата, водеща към задния двор. Тони също мина през вратата, преди да е успяла да се затвори, и се намери в буренясалия, посипан с чакъл двор. В тесния пасаж към улицата отекваха стъпките на тичащата Лори. Той прескочи парапета и се хвърли след нея, беше на пет-шест метра. Нямаше да му избяга.

Лори разбра, че не е успяла да се измъкне незабелязано и че полицаите са по петите й. Чу ги да тичат след нея по стълбите. Докато бягаше, се питаше дали постъпва разумно, но вече нямаше как да спре. Веднъж хукнала, не биваше да се оставя да я хванат. Известно й беше, че да окажеш съпротива по време на задържане вече си е престъпление. Дори за момент се усъмни дали тия са истински полицаи.

Изкачвайки последните стъпала към улицата, усети, че един от преследвачите почти я настига. На площадката след стъпалата, покрай стените, бяха наредени стари очукани кофи за боклук. Отчаяна, Лори сграбчи една за ръба и я засили зад себе си. Кофата задрънча надолу по стъпалата към задния двор, помитайки преследвача й. Тя бързо изтъркаля и другите кофи до началото на стълбите и ги блъсна надолу. При тази гледка неколцина минувачи забавиха крачка, но никой не спря и не се обади.