Робин Кук - Непрогледност

Върна се при вратата и почука силно — като първия път. Никой не отговори. Тя погледна наляво и забеляза служебен вход, отиде до него и се опита да надникне. Беше съвсем тъмно и не видя нищо. Върна се при главния вход и тъкмо се канеше да почука отново, когато съгледа нещо, което дотогава й бе убягвало. Под табелата, почти скрит от бръшляна, който се виеше по сградата, имаше звънец. Лори натисна месинговото копче и зачака. След малко фоайето зад стъклените врати светна. Вътрешната врата се отвори и една жена, облечена в дълга, семпла вълнена рокля, слезе по мраморните стъпала. Роклята й бе толкова тясна, че тя слизаше на една страна. Беше към петдесет и пет годишна, сериозното й лице излъчваше строгост, а косата й бе навита в стегнат кок.

Тя се приближи до външната врата и с жестове се опита да обясни, че вече е затворено, като непрекъснато сочеше часовника си.

На свой ред Лори изобрази, че би желала да говори с някого, движейки ръката си като кукловод, който отваря устата на кукла. След като това не подейства, извади значката си на съдебен лекар и я показа въпреки изричното предупреждение на Бингам, че ще разпореди да я арестуват. Този път значката не оказа вълшебното си въздействие и Лори се принуди да извади визитката, взета от апартамента на Ивон Андре, и да я прилепи до стъклото. Най-накрая жената се умилостиви и дръпна резето.

— Прощавайте, но вече е затворено.

— Това ми е ясно — каза Лори, придържайки вратата, — но се налага да поговорим. Няма да ви отнема повече от пет минути. Аз съм д-р Лори Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

— И за какво трябва да поговорим?

— Мога ли да вляза?

— Влезте — въздъхна жената.

Отвори широко вратата, пусна Лори и заключи след нея.

— Изглежда чудесно — отбеляза Лори.

Частното жилище от XIX век бе приспособено за обществени нужди, но в по-голямата си част интериорът бе съхранен.

— Извадихме късмет с тази сграда — каза жената. — Между другото, казвам се Гъртруд Робсън.

Те си подадоха ръце.

— Имате ли нещо против да се качим в кабинета ми?

Лори прие и Гъртруд я поведе нагоре по изисканото стълбище в стил XVIII век.

— Съжалявам, че ви отнемам време — каза Лори, — но е наистина важно.

— Само аз съм останала — поясни Гъртруд. — Опитвам се да довърша малко работа.

Оказа се, че прозорците на кабинета й са откъм фасадата и светлината от втория етаж се е виждала от тях. Кабинетът бе огромен, с кристален полилей. Лори леко се зачуди защо всички организации с идеална цел са настанени при разкошни условия.

Седнаха и Лори мина право на въпроса. Отново извади визитката, взета от дома на Ивон, и я подаде на Гъртруд с думите:

— Този човек при вас ли работи?

— Да — отговори Гъртруд, връщайки й визитката. — Джеръм Хоскинс отговаря за програмата по набиране на органите.

— А какво точно представлява Манхатънското хранилище за органи?

— Мога да ви дам брошурата ни, но най-общо казано, ние сме организация с идеална цел, която се занимава с приемането на дарени човешки органи и разпределението им за трансплантация.

— А какво значи „програма по набиране“? — попита Лори.

— Убеждаваме хората да се запишат за донори — обясни Гъртруд. — Най-простото задължение, което ги убеждаваме да поемат, е да се съгласят в случай на злополука, умъртвяваща мозъка, органите им да бъдат използувани за присаждане на нуждаещи се.

— Ако това е просто задължение, какво представлява сложното?

— „Сложно“ не е точната дума — каза Гъртруд. — Всичко е просто. Следващата стъпка е да убедим потенциалния донор да направи кръвен и хистологичен анализ със съответната регистрация. Това много улеснява присаждането на заменими тъкани, като костния мозък например.

— Как осъществявате програмата си по набиране на донори?

— По обикновения начин. Благотворителни вечери, телевизионни състезания, студентски агитки. Важното е да се даде гласност и затова много ни помага вниманието на средствата за масова информация към конкретни случаи — например дете, нуждаещо се от присаждане на черен дроб или сърце.

— Много хора ли работите тук? — попита Лори.

— Съвсем малко. Разчитаме главно на хора, работещи на обществени начала.

— А какви хора се съгласяват да станат донори?

— Предимно висшисти — отговори Гъртруд, — и то хора с гражданска съвест, които смятат, че дължат нещо на обществото.

— Да сте чували името Ивон Андре?

— Не се сещам. Според вас срещата с нея ще бъде от полза ли?