Робин Кук - Непрогледност

— А Серино?

— Същата работа. Само че на Серино трябва да му се направят две операции, защото са засегнати и двете очи.

— Аха — каза Лу. Вече не се сещаше какво да пита.

— Искам да бъда разбран правилно, лейтенанте. Бях шокиран и потресен, че мои пациенти са били убити. Това, че са чакали ред за присаждане на роговица, никак не ме изненада. След като са били мои пациенти, е съвсем нормално. Други въпроси, лейтенанте? — Джордан облече сакото си.

— Тези хора отличаваха ли се с нещо от другите, на които също е предстояла трансплантация на роговица?

— С нищо.

— Какво ще ми кажеш за Марша Шулман? Би ли могла да има нещо общо със смъртта на тези хора?

— Тя не чакаше за операция.

— Но се е срещала с тях — натърти Лу.

— Беше старшата ми секретарка и се е срещала с всеки, посетил кабинета ми.

Лу кимна.

— А сега, лейтенанте, моите извинения, но наистина трябва да проверя как върви следоперативното лечение на последния ми пациент. Радвам се, че се видяхме.

С тези думи Джордан излезе.

Разочарован, Лу се върна при колата си. А когато чу от Патрик О’Брайън, че на всички убити им е предстояла една и съща операция, бе повече от сигурен, че се е натъкнал на нещо изключително важно! Изглежда, и тази следа беше лъжлива.

Потегли и моментално се оказа в задръстване. В Ню Йорк в натоварените часове беше убийствено, а в дъждовни дни и по-лошо. Той погледна тротоара и откри, че пешеходците го изпреварват.

Имаше време и затова започна отново да премисля фактите от разследването. Трудно му беше да се абстрахира от личното си отношение към Джордан Шефилд. Направо го мразеше, но не само заради Лори, макар че го имаше и това. Тоя тип беше толкова самодоволен и високомерен! Направо да се чуди човек как Лори не го забелязва.

Внезапно колата зад него го удари. Главата му политна назад, след това напред. Вбесен, Лу дръпна ръчната спирачка и изскочи навън. Оня отзад също бе слязъл и Лу с огорчение установи, че е поне сто и десет кила, и то само мускули.

— Защо не си отваряш очите бе! — извика Лу и размаха пръст.

Мина отзад и провери колата. По бронята имаше малко боя от чуждия автомобил. Можеше да се направи на кофти ченге, но се отказа. Рядко го правеше, защото му струваше много усилия.

— Извинявай, приятел — каза другият шофьор.

— Няма нищо — отвърна Лу.

Качи се в колата и бавно подкара, като се озърташе да не се блъсне отново.

Внезапно му хрумна нещо. Изглежда, ударът му беше избистрил ума. Как не се беше сетил досега? За момент погледът му се зарея в пространството. А той седеше, прехласнат по изникналото като с вълшебна пръчица решение. Така се беше умислил, че бабанкото зад него трябваше да го подсети с клаксон да се движи.

— Боже мили — каза Лу на глас.

Ама наистина, как не се бе сетил по-рано? Всички факти го сочеха, макар да бе невъобразимо отвратително.

Той грабна слушалката и набра номера на Лори в Службата по съдебна медицина. Телефонистката му съобщи, че трудовият й договор е бил прекратен.

— Какво? — не разбра Лу.

— Уволниха я — отвърна телефонистката и затвори.

Лу набра домашния й номер и се изруга, че не се е обадил по-рано, за да разбере как е протекла срещата с шефа й. Явно не беше минала добре.

Отговори му телефонният секретар — за съжаление. Той остави съобщение да му се обади незабавно в службата, а ако не е там — вкъщи.

Затвори телефона. Жалко за Лори. Уволнението трябва да е било страхотен удар за нея. Бе от малкото хора, които си обичаха работата толкова, колкото и той.

— Ето я! — извика Тони и сръга Анджело да се събуди.

Анджело разтърси глава и присви очи към предното стъкло. По време на краткия му сън се бе стъмнило. Главата му беше замаяна, но въпреки това той успя да види жената, към която сочеше Тони. Беше на три метра от зданието и вървеше към вратата.

— Хайде! — изкомандва Анджело, измъкна се от колата и едва не падна по очи.

Кракът му беше изтръпнал от неудобната поза, в която беше спал. Докато той се мъчеше да тича с вдървения крак, Тони взе значителна преднина. Когато стигна вратата, Анджело усещаше как хиляди игли се впиват в крака му. Дръпна вратата и видя Тони да говори с жената във входа.

— Искаме да поприказваме с вас в участъка — заяви Тони, имитирайки Анджело.

Анджело го виждаше, че държи значката си твърде високо, та Лори Монтгомъри да прочете какво пише на нея. Той дръпна ръката му надолу и се усмихна. Тони я бе познал от снимката — Лори бе наистина хубава.