Робин Кук - Непрогледност

— Как открихте трупа? — попита Лори.

— Обади ми се нощният портиер и ме помоли да проверя апартамента на Андре.

— Сега ще позная какво ви е казал — заяви Лори. — Наемател се е обадил на портиера и се е оплакал от странния шум, който се чувал от апартамента на Андре, нали?

Хуан и Тимъти погледнаха Лори с изненада и уважение, но след секунда Хуан се усмихна.

— Ами да, сигурно вече сте говорили с полицията.

— Къде точно намерихте тялото? — попита Лори.

— Във всекидневната — отговори Хуан.

— А как изглеждаше апартаментът? Имаше ли нещо счупено? Имаше ли следи от боричкане?

— Не съм го оглеждал, особено след като видях госпожица Андре — отговори той. — Полицаите идваха, но не са размествали нищо. Искате ли да го видите?

— С удоволствие — отвърна Лори.

Те се качиха на четвъртия етаж. Хуан отключи с ключа си и пусна Лори да мине първа. Тя влезе и едва пристъпила вътре, почти се сблъска с елегантно облечена жена на средна възраст. Изглеждаше зашеметяващо, макар да личеше, че е плакала. В ръката си стискаше книжна кърпичка.

— Извинете — пророни смутено Лори.

Бе ужасена, че в апартамента има хора. Жената се канеше да каже нещо, когато позна Хуан.

— Извинявайте, госпожо Андре — рече той. — Не знаех, че сте тук. Да ви представя д-р Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

На вратата се появи висок побелял, мъж.

— Кой е, скъпа? — попита той.

— Домоуправителят — продума госпожа Андре. — А това е д-р Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

— Вие сте от Службата по съдебна медицина? — поиска да разбере мъжът.

— Точно така, — каза Лори. — Хиляди извинения за нахълтването. Хуан ми предложи да се качим. Не знаех, че сте тук.

— И аз не знаех — бързо добави Хуан.

— Няма нищо — каза госпожа Андре. Вдигна кърпичката към очите си и плъзна тъжен поглед по стаята. — Ние тъкмо преглеждахме вещите на Ивон.

— Извинете — внезапно каза господин Андре и изчезна в един коридор.

— Мога да дойда и по-късно — рече Лори и направи крачка към вратата. — Моите съболезнования.

— О, не си отивайте — протегна ръка госпожа Андре. — Моля ви! Влезте, седнете… По-добре ми е, когато има с кого да поговоря.

Лори погледна Хуан. Колебаеше се как да постъпи.

— Аз ще ви оставя — каза той. — Ако имате нужда от мен, обадете се.

Лори искаше да си тръгне. Само това оставаше — да утешава близките на починалите. Още помнеше резултата от подобен опит — със Сара Уедърби, приятелката на Дънкан Андрюс. От друга страна, изпитваше неудобство просто да си тръгне и да остави скърбящата майка, след като й се беше натрапила по такъв начин. С известно колебание се остави да я настанят в един фотьойл. Госпожа Андре седна на канапето.

— Не можете да си представите какъв удар беше за нас — каза госпожа Андре. — Ивон бе толкова добра, великодушна, безкористна душа! Винаги беше отдадена на някаква благотворителна кауза…

Лори кимна съчувствено.

— Грийнпийс, Амнести Интернешънъл. Участваше във всички добри, напредничави начинания.

Лори съзнаваше, че не е необходимо да говори, достатъчно бе да слуша.

— Напоследък се беше увлякла в две нови насоки — продължи госпожа Андре с тъжна усмивка. — Нови поне за нас — защита на животните и донорство. Каква ирония, че почина от сърдечен удар — искрено се надяваше, че някога части от тялото й ще послужат за спасяване на друг живот! Е, не си мислеше, че скоро ще се случи, но категорично не желаеше да бъде погребана. Беше непреклонна, смяташе, че това е ужасно разточителство на средства и пространство.

— Хубаво щеше да е, ако повече хора мислеха като вашата дъщеря — каза Лори. — Тогава лекарите щяха да са в състояние да спасяват живота на много повече хора.

Предпазливо подбираше думите си, да не би нещастната жена да подразбере, че дъщеря й не е починала от сърдечен удар, а от кокаин.

— Искате ли да вземете някои от книгите на Ивон? — попита госпожа Андре. Тя явно търсеше каквато и да е тема за разговор. — Просто не знам какво да ги правим, толкова са много.

Преди Лори да отговори на това щедро предложение, в стаята нахълта господин Андре. Лицето му бе пламнало.

— Какво ти става, Уолтър? — попита госпожа Андре. Съпругът й бе видимо разтревожен.

— Д-р Монтгомъри! — избълва мъжът, без да обръща внимание на жена си. — Аз съм в Съвета на попечителите на Манхатънската болница. Освен това познавам лично д-р Харолд Бингам и тъй като преди бях говорил с него за дъщеря си, вашата поява тук много ме изненада. Затова отново му позвъних. Той би искал да поговори с вас. Чака ви на телефона.