Робин Кук - Непрогледност

— Но, доктор Бингам… — отново започна Лори.

— Свободна си! — кресна той.

Капилярите около ноздрите му се разшириха и целият му нос стана яркочервен.

Лори скочи от стола и изхвърча от кабинета. Съзнателно избягна погледите на служителките, които несъмнено бяха чули избухването на Бингам. На един дъх стигна до кабинета си и се затвори в него. Седна зад бюрото и се втренчи в безпорядъка. Беше потресена. Уволниха я, а беше повярвала, че ще й се размине. За пореден път се мъчеше да сдържи сълзите си и същевременно се ядосваше, че не се владее.

С треперещи ръце отвори куфарчето и извади всички папки, след което го напълни с личните си вещи. За книгите и другите дреболии щеше да дойде друг ден. Все пак извади от чекмеджето обобщаващата схема на серията смърт от свръхдоза и я пъхна в куфарчето. После облече палтото си, пъхна чадъра под мишница, взе куфарчето в ръка, излезе и заключи. Само че вместо да напусне сградата, слезе в токсикологичната лаборатория и потърси Питър Летърман. Съобщи му, че е уволнена, но все още се интересува от лабораторните изследвания, свързани със серията. Попита го дали има нещо против да им хвърли едно око. Той не възрази. Личеше, че му е на устата да я попита как е минало при Бингам, но се сдържа.

Лори тъкмо се канеше да си тръгне, и се сети за експертизата, която беше поръчала в генната лаборатория на долния етаж. Ставаше дума за пробата, взета изпод нокътя на Джулия Майърхолц. За нейна огромна изненада желанието й се сбъдна.

— Окончателните резултати от изследването на ДНК едва ли ще са готови скоро — каза лаборантът в отговор на нейния въпрос, — но съм деветдесет и девет на сто сигурен, че пробите са от различни хора.

Лори бе смаяна. В главоблъсканицата се появи нова объркваща плочка. Какво ли означаваше това? Още една улика, че е извършено убийство? Тя не бе в състояние да прецени и единственото, което й дойде на ум, бе да се обади на Лу. Върна се в кабинета и се опита да се свърже с него, но й казаха, че е излязъл. Телефонистката от централата на полицейското управление не знаеше кога ще се върне, не можела да се свърже с него, освен при извънредно произшествие. Лори благодари, без да оставя съобщение, и отново заключи кабинета.

Реши да излезе през моргата. По тоя път едва ли щеше да се сблъска с Калвин или Бингам, а и щеше да избегне репортерите. Когато стигна етажа, се сети, че трябва да свърши още нещо — да вземе домашните адреси и някои подробности по трите случая от последната нощ. Единственият й шанс да се върне отново на работа беше да докаже, че е била права. Ако успееше, можеше и да поиска това изслушване, за което спомена Бингам. Бързо си сложи защитното облекло и влезе в залата за аутопсии.

Както винаги в понеделник сутрин, всички маси бяха заети. Лори отиде да погледне графика и разбра, че трите случая, които я интересуваха, са възложени на Джордж Фонтуърт. Приближи се към неговата маса, където той и Вини вече бяха започнали работа.

— Нямам право да говоря с теб — каза Джордж. — Знам, че звучи абсурдно, но Бингам слезе да ме уведоми, че си уволнена и не бива да говоря с теб. Категорично ми забрани. Така че обади ми се довечера вкъщи.

— Само ми кажи тези случаи като другите ли са?

— Изглежда — отвърна Джордж. — Това е първият, не мога да кажа и за останалите, но по протоколите нещата съвпадат.

— Искам само адресите — рече Лори. — Ще взема за малко протоколите от огледа и веднага ти ги връщам.

Джордж погледна нагоре и въздъхна.

— Какво съгреших, та заслужих такова наказание? Действай, но бързо. Ако някой ме попита, ще кажа, че си ги взела, без да те забележа.

Лори взе нужните документи от папките, отиде в съблекалнята, преписа трите адреса и прибра листа в куфарчето си. След това пак отиде в залата за аутопсии и върна документите на местата им.

— Благодаря, Джордж — каза тя.

— Изобщо не съм те виждал — отговори той.

В съблекалнята Лори бавно се преоблече в ежедневните си дрехи. С багажа в ръка прекоси цялата морга, мина покрай канцеларията, после покрай стаята на охраната. Пред рампата на моргата бяха паркирани няколко коли с надпис „Болници и здравеопазване“.

Лори мина между две от тях и излезе на Тридесета улица. Беше сив, кален и дъждовен ден. Тя отвори чадъра и закрета нагоре към Първо авеню. Беше смазана.

Тони слезе от колата на Анджело и тъкмо се готвеше да тръшне вратата, когато забеляза, че Анджело не е помръднал от мястото си зад волана.

— Какво ти става? — попита Тони. — Нали щяхме да ходим вътре?