Робин Кук - Непрогледност

— Става дума за съвсем кратък разговор — каза Анджело. — Чиста формалност. Ще ви докараме след няма и час. Отнася се за работата ви в Службата по съдебна медицина.

— Не съм длъжна да ходя където и да било.

— Излишно е да правите скандали — каза Анджело.

— Дори не съм длъжна да говоря с вас.

Личеше си, че не е от лесните мацета.

— Съжалявам, но трябва да настоя — заяви Анджело.

— Аз дори не ви познавам. От кой участък сте?

Анджело се озърна. Входът бе пуст. Този път май трябваше да стане насила. Той погледна Тони и леко му кимна. Разбрал намека, Тони пъхна ръка под сакото си, измъкна беретата и я насочи към Лори.

Анджело примигна, тъй като Лори нададе такъв писък, че би могла да събуди и умрелите в гробището „Сейнт Джон“ чак в Риджънт Парк.

Със свободната си ръка Тони сграбчи Лори за врата, за да я закара насила в колата. В отговор куфарчето й се заби в слабините му. Той се сви на две от болка. Щом се изправи, насочи пистолета си към гърдите на жената и даде два бързи изстрела. Лори се свлече като подкосена. Гърмежите бяха оглушителни — Тони не беше поставил заглушителя, защото мислеше, че няма да му се наложи да прибегне до сила. Замириса на барут.

— От какъв зор я застреля? — сопна се Анджело. — Нали трябваше да я заведем жива?

— Побеснях — отвърна Тони. — Тя ме шибна в яйцата с проклетия си куфар!

— Давай да изчезваме! — заповяда Анджело.

Те грабнаха Лори за ръцете, Анджело подбра и куфарчето и двамата я повлякоха към колата. Жива или мъртва, трябваше да я закарат на „Монтегю Бей“.

Изтикаха я на задната седалка по най-бързия начин. Някои от минувачите ги изгледаха подозрително, но никой не се обади. Тони седна до нея, а Анджело зад волана, запали и подкара по Деветдесета улица.

— По-добре да няма следи от кръв по тапицерията — отбеляза Анджело, вперил поглед в огледалото за обратно виждане. Отзад Тони се бореше с тялото. — Какво правиш, по дяволите?

— Мъча се да измъкна чантичката под нея — изгрухтя Тони. — Сграбчила я е в мъртва хватка, като че ще й трябва.

— Мъртва ли е? — попита Анджело. Още кипеше от яд.

— Не е мръднала — отговори Тони. — А, пипнах я! — Той победоносно вдигна чантичката.

— Ако Серино ме попита какво се е случило, ще се наложи да му кажа — отсече Анджело.

— Извинявай, ама нали ти обясних — побеснях. Ей, я гледай! Тая кучка е тъпкана с пари! — Тони размаха шепа двадесетачки от портмонето.

— Само я дръж така, че да не се вижда отвън — каза Анджело.

— А, не!

— Сега пък какво ти става? — сопна се Анджело.

— Тая мацка не е Лори Монтгомъри — обяви Тони, вдигайки очи от някакъв пропуск. — Тая е Морийн Уортън, заместник районен прокурор. Но изглежда точно като оная на снимката. — Тони се пресегна и взе вестника със снимката на Лори. Отмахна косите от лицето на Морийн и я сравни с нея. — Доста си приличат.

Анджело стисна волана така, че кокалчетата му побеляха. Трябваше да разкаже на Серино всичко за Тони, и то без да го питат. Заради него бяха пречукали друга жена, на всичко отгоре заместник районен прокурор. Това хлапе го влудяваше.

— Аз съм, Понти — рече Франко. Обаждаше се на Вини Доминик. — Намирам се в колата и се насочвам към тунела. Искам само да ти кажа, че двамата, за които си говорехме, току-що пречукаха още една млада жена, посред бял ден. Това е лудост! Направо не разбирам!

— Добре че се обади — каза Вини. — Мъчех се да те открия. Това славейче, с което ме свърза — приятелчето на приятелчето на любовницата на Тони Руджеро, изпя истината. Той знае какво правят тия двамата. Направо невероятно. Никога нямаше да се сетиш.

— Да се връщам ли?

— Не, продължавай да ги следиш — разпореди Вини. — Сега уреждам разговор с хора от клана Лучия. Ще уточним какво ще предприемем. Трябва да спрем Серино, но така, че да извлечем полза от ситуацията.

Франко затвори телефона. До колата на Анджело имаше петдесетина метра. Вини знаеше какво става, а Франко умираше от любопитство също да научи.

Лори сви дланите си на фуния, опря ги на стъклото на заключената входна врата на богаташката сграда на Петдесет и пета улица в Ийст Енд и надникна вътре. Виждаха се няколко мраморни стъпала, които свършваха пред друга заключена врата.

Тя отстъпи назад и огледа фасадата. Зданието бе пететажно, с аркада. От високите прозорци на втория етаж струеше светлина. На третия етаж също светеше, по-нагоре прозорците бяха тъмни.

Отдясно на вратата имаше месингова табела с надпис „Манхатънско хранилище за донорни органи, отворено от 9 до 17“. Тъй като минаваше пет следобед, Лори не се учудваше, че входната врата е заключена. Все пак светлините на втория и третия етаж означаваха, че в сградата има някой, и Лори реши, че трябва да говори с него.