Робин Кук - Непрогледност

— Прав си — съгласи се Анджело, — но преди да влезем, трябва да се уверя, че не е извикала ченгетата. Още не мога да разбера защо духна — освен да е усетила, че не сме истински ченгета. Тя нали е от благонадеждните граждани, защо трябва да се крие от ченгетата? Разбираш ли, нещо не се връзва. А щом не се връзва, значи има нещо, дето не го знам, и това ме плаши.

— Ти вечно се притесняваш — каза Тони. — Давай да влизаме и да я подбираме, че да се свършва.

— Добре — съгласи се Анджело, — но кротко. Вземи и торбата, ще действаме според случая.

— С тебе съм! — възбудено заяви Тони.

След неуспешната гонитба гореше от нетърпение да действа и трепереше от нерви.

— Май ще е по-добре да сложим заглушителите — рече Анджело. — Нищо не се знае, а и трябва да пипаме бързо.

— Гот! Аз съм насреща — възкликна Тони и с видима възбуда измъкна беретата.

Поставянето на заглушителя му отне известно време, тъй като ръцете му трепереха от предвкусваното удоволствие. Анджело го изгледа мрачно и безнадеждно поклати глава.

— Помъчи се да се овладееш. Тръгваме.

Слязоха от колата и затичаха през улицата, скрили глави в яките си от дъжда. Мушнаха се между две коли и влязоха в моргата през рампата, също както следобед. Тони следваше Анджело с черната чанта в едната ръка и с пистолета в другата, като се стараеше да го прикрива под сакото.

Анджело тъкмо подминаваше отворената врата на стаята на охраната, когато отвътре някой извика:

— Ей, вие! Влизането е забранено!

Тони се блъсна в Анджело, който бе спрял. Зад бюрото, на което имаше недовършен пасианс, седеше пазач със синя униформа.

— Накъде сте се запътили? — попита ги той.

Тони вдигна беретата, прицели се в челото на смаяния пазач и без никакво колебание натисна спусъка. Куршумът го улучи над лявото око.

— Десетка! — извика Тони.

Пазачът се повали на бюрото си и главата му тежко тупна върху картите. Ако не беше кървавата локва, човек можеше да си помисли, че е придремал през работно време.

— Защо, по дяволите, го гръмна? — озъби се Анджело. — Защо не ме изчака да му кажа две приказки?

— Щеше да ни отвори работа — обясни Тони. — А каза, че трябва да пипаме бързо.

— Ами ако са двама? Ако другият се появи? Закъде сме тогава?

Тони набърчи чело.

— Продължаваме! — реши Анджело.

Двамата надникнаха в канцеларията на моргата. Във въздуха висеше цигарен дим, а в пепелника догаряше фас, но вътре нямаше никой. Влизайки предпазливо в самата морга, Анджело хвърли един поглед в съседната зала за аутопсии на разложени трупове. Дисекционната маса едва се различаваше в полумрака.

— Тук ме побиват тръпки — призна си той.

— И мен — добави Тони. — Няма нищо общо с погребалното бюро, дето работех. Виж само пода. Направо е отвратително.

— Защо светят толкова малко лампи?

— За икономия — предположи Тони.

Спряха пред внушителен полукръг от четириетажни хладилни камери, всяка с отделна врата на огромни панти.

— Тук ли държат труповете? — попита Анджело, сочейки вратите.

— Сигурно — каза Тони. — Също като в тия, старите филми, когато разпознават някого.

— Само дето в киното не смърди така — отбеляза Анджело. — А за какъв бяс са им тия купища ковчези? Сезонна разпродажба?

— Хабер си нямам — рече Тони.

Те подминаха друг огромен хладилник, който имаше само една грамадна врата, и се насочиха към светлината, идваща от прозорчетата на двукрилата врата на централната зала за аутопсии. Внезапно вратата се отвори и Брус Помовски едва не се сблъска с тях.

И тримата се втрещиха от изненада, но Тони успя да скрие пистолета зад гърба си.

— Изкарахте ми акъла бе! — засмя се Брус.

— Чувствата са взаимни — увери го Анджело.

— Сигурно идвате за тялото на Хабърлин — каза Брус. — Имам за вас една добра и една лоша новина. Добрата е, че тялото е готово, а лошата, че не можете да го вземете, преди да са го поогледали още веднъж. Трябва да чакате.

— Лошо — въздъхна Анджело. — Да си виждал д-р Лори Монтгомъри?

— Преди пет минути говорих с нея — отвърна Брус.

— А да ни кажеш къде отиде?

— Качи се в токсикологичната лаборатория — отговори Брус. Тия двамата се държаха малко странно, даже подозрително.

— А къде е тая токсикологична лаборатория? — попита Анджело.

— На четвъртия етаж — отвърна Брус, мъчейки се да си спомни дали двамата са идвали друг път да превозват труп.

— Благодарим — каза Анджело, обърна се и махна с ръка на Тони да го последва.