Робин Кук - Непрогледност

— С какво друго мога да ви бъда полезен? — попита Карл.

— Бих искала да поговоря с портиера, който е бил на смяна през нощта — заяви тя и се стегна.

— Ще го уредим — каза Карл. — Друго?

— Ами да — рече Лори, оглеждайки апартамента. — Струва ми се, че засега тук не бива да се чисти. Ще говоря с полицията.

— Снощи бяха тук — напомни Карл.

— Знам — отвърна Лори. — Само че аз се сетих за един човек от отдел „Убийства“, който е малко по-високопоставен.

Когато слязоха долу, Карл й даде телефона на портиера от нощната смяна. Казваше се Скот Мейбрай. Карл дори й предложи да позвъни от служебния му телефон, за да спести време.

— Дали няма да го събудя? — попита Лори.

— Няма да му навреди чак толкова — увери я Карл.

Апартаментчето на Карл беше на първия етаж и гледаше към улицата, за разлика от апартамента на Ван Дойсън — с изглед към Ийст Ривър. Карл настани Лори зад бюрото си, затрупано от поръчки за водопроводчици и електротехници, след което услужливо набра номера на Скот и подаде слушалката. Опасенията на Лори се потвърдиха — по гласа личеше, че човекът отсреща току-що отваря очи. Тя се представи и обясни, че се обажда по настояване на Карл.

— Искам да ви задам няколко въпроса по случая Ван Дойсън — продължи Лори. — Видяхте ли снощи господин Ван Дойсън или приятелката му?

— Не — отвърна Скот.

— Карл ми съобщи, че някой от наемателите се е обадил да се оплаче, че в апартамента на Ван Дойсън се вдига шум. По кое време се случи това?

— Между два и половина и три часа — каза Скот.

— А кой се обади?

— Не можах да разбера — призна Скот. — Не си каза името.

— Дали не е бил някой от съседите? — предположи Лори.

— Не мога да кажа. Не успях да го разпозная по гласа, но това често се случва.

— Какво точно каза? — попита Лори.

— Че от апартамент 10 Е се чувал странен шум — отговори Скот. — Опасявал се, че някой може да е пострадал.

— Каза ли, че шумът се чува в момента? — попита Лори. — Или че се е чувал преди?

— Май че шумът се чува в момента — отговори Скот.

— А да сте забелязали двама мъже да напускат сградата онази нощ? Двама съвършено непознати мъже?

— За това сигурно ще ви излъжа — каза Скот. — Хората влизат и излизат по цяла нощ. Да си призная, не обръщам особено внимание на тези, които излизат. Тревожа се предимно за тези, които влизат.

Лори благодари на Скот и се извини за безпокойството. Обръщайки се към Карл, го попита дали би могла да се свърже с портиера, който е бил на смяна преди Скот.

— Разбира се — каза Карл. — Трябва да е бил Кларк Давънпорт.

Отново Карл набра номера и подаде слушалката на Лори. Когато Кларк вдигна, тя му зададе същите въпроси.

— Видяхте ли Джордж ван Дойсън да се прибира снощи? — попита Лори, след като се представи.

— Да — отвърна Кларк. — Върна се към десет часа заедно с приятелката си.

— Нормално ли се държеше?

— Съвсем нормално за събота вечер — отговори Кларк. — Малко му беше трудно да пази равновесие, та приятелката трябваше да му помага, но и на двамата им беше весело — ако това имате предвид.

— Сами ли бяха?

— Ъхъ. Гостите им дойдоха половин час след тях.

— Имали са гости? — учуди се Лори.

— Не особено много — отговори Кларк. — Двама мъже — единият висок, другият нисък.

— Спомняте ли си как изглеждаха?

Кларк се замисли.

— Високият имаше белези по лицето също като от младежки пъпки.

— Казаха ли си имената? — попита Лори. Тя усещаше как пулсът й се учестява.

— Разбира се — каза Кларк. — Как иначе щях да се обадя на господин Ван Дойсън и да го попитам дали ги очаква? В противен случай нямаше да ги пусна.

— А как се казваха? — Лори приготви лист и писалка.

— Не си спомням — отвърна Кларк. — В събота вечер влизат по стотина души.

Лори бе разочарована. Да бъдеш толкова изкусително близо до нещо наистина съществено. Това все пак беше напредък, въпреки че не успя да научи имената. Отново двама мъже са били забелязани на мястото на събитието малко преди настъпването на смъртта.

— Видяхте ли тези двамата да излизат? — попита Лори.

— Не — отвърна Кларк. — Ала смяната ми свърши малко след като те дойдоха.

Лори му благодари и затвори телефона. Благодари сърдечно и на Карл за помощта, след което напусна сградата.

Въпреки че навън времето беше отвратително и доста студено, тя реши да се сгуши под чадъра и да повърви малко, преди да хване такси за вкъщи. Искаше й се да премисли още веднъж чутото и да прецени мястото му в общата картина.