Робин Кук - Непрогледност

— Не мога да сметна, че съм си свършила работата, и да спра, докато продължават да умират хора. Съвестта не ми дава — каза Лори.

— Какво ти рече паралията Джордан? — запита Лу.

— Страхувал се, че пациентите му нямало да го разберат — обясни Лори. — Каза, че не можел да ми помогне.

— Доста нескопосано оправдание — заяви Лу. — Чудно ми е как така е пропуснал да направи и невъзможното, само и само да помогне на дамата на своето сърце. Щеше да покаже какъв мъж е.

— Не съм дамата на неговото сърце — отвърна Лори и докато изричаше тези думи, осъзна, че не е трябвало да се хваща на уловката.

— Тоя твой принц май невинаги е прекрасен, а?

Тя му затвори телефона. Този човек можеше да те вбеси с грубостта си. Събра нещата си, взе и адреса на двойния случай на свръхдоза и беше на път да излезе, когато телефонът започна да звъни. Лори реши, че е Лу, и не вдигна слушалката. Телефонът иззвъня към двадесет пъти и млъкна, когато тя бе вече при асансьора.

Спря едно такси и се отправи към адреса в Сътън Плейс Саут. Там показа на портиера значката си на съдебен лекар и потърси домоуправителя. Портиерът откликна с готовност.

— Карл ей сега ще слезе. Той живее в сградата, така че почти винаги е на разположение.

След малко се появи дребничък човек с тъмна коса и тънки черни мустачки, който се представи като Карл Бетъни.

— Предполагам, че сте тук заради Джордж ван Дойсън? — попита той.

Лори кимна.

— Ако не ви затруднявам, бих искала да огледам мястото, където са били открити труповете. Празен ли е апартаментът?

— О, да — каза Карл. — Труповете ги отнесоха снощи.

— Не ме разбрахте. Искам да знам дали няма членове на семейството. Не ми се ще да притеснявам когото и да било.

Карл заяви, че трябва да провери. Поговори с портиера, след което се върна при Лори и я увери, че апартаментът на Ван Дойсън е празен, после я придружи до десетия етаж и отключи вратата. Отстъпи встрани и пусна Лори да влезе първа.

— Още не е почистено — отбеляза той, влизайки след нея.

Лори усети тежка, почти отблъскваща миризма. В хола старинната масичка за кафе лежеше обърната под странен ъгъл. Отчупеният й крак се търкаляше до нея. Книги и списания бяха безразборно пръснати по килима — изглежда, са били разпилени от счупената маса. Между кушетката и долепената до стената маса лежеше разбита кристална лампа. Накриво на стената висеше голяма картина с маслени бои от някой от старите майстори.

— Доста повреди — каза Лори. Тя се опита да си представи пристъпа, довел до такива поразии.

— Точно така изглеждаше и снощи, когато влязох — каза Карл.

Лори се отправи към кухнята.

— Кой откри труповете? — попита тя.

— Аз — отговори Карл.

— По какъв повод? — учуди се Лори.

— Нощният портиер ме извика.

Лори се канеше да попита точно за портиера, а освен това възнамеряваше да поговори с него, за което уведоми Карл.

— А той защо ви извика? — попита тя.

— Каза, че се е обадил някой от наемателите и му е съобщил, че от апартамент 10 Е се чуват странни шумове и може би някой е пострадал.

— Вие какво направихте?

— Качих се и позвъних няколко пъти. След това отворих с моя ключ и открих труповете.

Лори примигна. Отново и отново премисли описаната сцена. Нещо не се връзваше. Преди час бе прочела в протокола, че и при двата трупа е било установено трупно вцепеняване, дори при жената в спалнята, което значеше, че би трябвало да са мъртви от няколко часа.

— Казахте, че наемателят се е обадил на портиера, защото от апартамента се чували шумове, и то по време на обаждането.

— Така излиза — потвърди Карл.

Лори се замисли как ли са били открити другите жертви от серията. Дънкан Андрюс и Джулия Майърхолц са били намерени от приятелите си. А другите? Досега не си беше задавала този въпрос. Замисляйки се, тя се натъкна на странно съвпадение — всички жертви бяха открити сравнително бързо. Труповете бяха намерени едва след няколко часа, а пък много хора, живеещи сами и починали ненадейно в апартамента си, са били откривани след дни, понякога чак след като миризмата от разлагането е стигнала до съседите.

Картината в кухнята изглеждаше позната. Съдържанието на хладилника бе разпиляно по пода, а вратата му зееше отворена. Във въздуха се носеше миризмата на прокиснало мляко и гниещи зеленчуци.

— Трябва да се почисти — каза Карл.

Лори кимна. От кухнята надникна в спалнята и отново й стана мъчно. Огледът на апартамента, в който бяха живели тези хора, ги правеше по-реални. По-лесно беше да останеш безстрастен в помещенията на Службата по съдебна медицина, отколкото в дома на починалия. Лори почувства, че очите й се пълнят със сълзи.