Робин Кук - Непрогледност

Лори влезе в кооперацията си и докато вървеше към асансьора, огледа входа. Забеляза напуканите и нащърбени плочки по пода и олющената боя по стените. В сравнение с жилищата, които беше посетила, тук беше бордей. Потискащо бе, че всички жертви, починали от свръхдози, бяха приблизително на възрастта на Лори, та и по-млади и очевидно печелеха повече от нея. Тя плащаше по-голям наем, отколкото можеше да си позволи при своята заплата, а всъщност живееше в дупка. Беше отчайващо.

Котаракът я развесели. Беше спал през целия ден и предишната нощ и преливаше от енергия. Подскачаше като полудял, катереше се по мебелите във фантастичен изблик на жизнерадост, който разсмя Лори до сълзи.

Несвикнала с лукса да разполага с толкова много време, през следващите няколко часа тя взе вана и подремна. Джордан не се бе обаждал — на телефонния секретар нямаше съобщение от него, значи срещата оставаше за девет, уговорения час.

Половин час Лори се двоуми какво да облече, пробва три различни тоалета и накрая в девет без пет бе готова. За разлика от предишните два пъти Джордан се яви точно в девет.

— Сега вече съседите наистина ще се разприказват — рече му Лори. — Мислят, че излизам с Томас.

Джордан беше запазил маса във „Фор Сийзънс“. И тук, както и в другите ресторанти, които той предпочиташе, Лори не бе идвала. Кухнята бе отлична, обслужването — безупречно, виното — чудесно, но тя пак не се сдържа, каза си, че в безименния ресторант, където предишната вечер я беше водил Лу, е къде-къде по-приятно. Там имаше нещо толкова привлекателно. Докато във „Фор Сийзънс“ беше тихо като на гробища, направо да полудееш. Чуваше се само звънтенето на ледените кубчета в чашите с вода или потракването на приборите по чиниите и Лори имаше усещането, че трябва да шепне. Обзавеждането бе толкова превзето със строгата си геометрия, че тя се почувства застрашена. Задави се с водата при досадната мисъл: ами ако сравняваше не ресторантите, а мъжете, с които беше?

Джордан непринудено й разказваше надълго и нашироко за работата си.

— Всичко върви по вода — каза й той. — Намерих заместничка на Марша, която е десет пъти по-добра от нея във всяко отношение. Не зная защо толкова се безпокоях, че трябва да търся друга секретарка. И операциите ми са успешни. Никога не съм правил толкова операции за такъв кратък период. Дано и занапред е така! Вчера ми се обади счетоводителят и ми каза, че този месец ще бием рекорда.

— Радвам се — рече Лори.

Изкушаваше се да спомене за разкритията си през деня, но Джордан не й даде възможност.

— Мисля да открия още един кабинет — рече той. — И дори да взема съдружник, който да преглежда пациентите втора ръка.

— Какво значи пациенти втора ръка? — попита Лори.

— Които не са за операция — обясни Джордан. Мярна келнера и го повика, за да поръча втора бутилка вино.

— Днес разгледах пробите на Мери О’Конър — поде Лори.

— Предпочитам да разговаряме за по-весели неща — прекъсна я Джордан.

— Не те ли интересува какво открих? — попита Лори.

— Не особено — отвърна Джордан. — Освен ако не е нещо странно. Не мога да се занимавам с нея. Трябва да продължавам. В края на краищата за общото й здравословно състояние отговарях не аз, а интернистът й. Виж, щеше да е друго, ако бе умряла по време на операция.

— Ами останалите ти пациенти, които бяха убити? — попита Лори. — Искаш ли да поговорим за тях?

— Всъщност не — каза Джордан. — Има ли смисъл? Не можем да ги върнем.

— Просто си помислих, че сигурно изпитваш нужда да поговорим за тях — рече Лори. — На твое място щеше да ми се иска.

— Това ме потиска — призна Джордан. — Но каква полза да го обсъждаме! Предпочитам да се съсредоточа върху положителното в живота си.

Лори се вгледа в лицето му. Лу каза, че изглеждал нервен, когато го попитал за смъртта на пациентите му. Сега тя не забелязваше и следа от нервност. Видя само категоричното му нежелание да мисли за неприятни неща.

— Върху положителното, например, че вчера си оперирал Пол Серино? — запита Лори.

Дори да бе доловил присмехулния й тон, Джордан не се издаде.

— Точно така — каза той, готов начаса да сменят темата. — Горя от нетърпение да му оперирам и второто око и да не го виждам повече.

— Кога ще стане това? — попита Лори.

— До една седмица — отговори Джордан. — Искам само да се уверя, че първото е добре. Изтръпвам при мисълта за евентуални усложнения. Не че ги очаквам. Операцията мина идеално. Ала той отказа да остане в болницата и не мога да бъда сто процента сигурен, че получава лечението, от което се нуждае.