Робин Кук - Непрогледност

— Надявах се всички да са с едно и също заболяване — промърмори Лу. — И да улича тоя бързак Шефилд в лъжа.

Норман вдигна рамене.

— Съжалявам — каза той. — Мога да намеря някой да преведе тези термини на нормален английски — ако в английския има съответните думи.

Лу се отпусна на стола.

— И какво мислиш? — попита той.

— Нищо не ми хрумва — рече Норман. — Когато името на доктора се появи за първи път, реших, че сме попаднали на следа. Но сега ми се струва, че само си губим времето.

— Някои от пациентите да са се оплакали от обслужването? — запита Лу.

— Единственото нещо за отбелязване открихме при семейство Голдбърг — отвърна Норман. — Хари Голдбърг е завел дело срещу Шефилд, след като той е премахнал катаракта на жена му. Явно е имало усложнения и тя е недовиждала с това око.

— Какви са тези неща? — каза Лу и хвана дебела папка листове, изписани на машина.

— Останалите материали, събрани от следователите — обясни Норман.

— Боже господи! — ахна Лу. — Тук сигурно има петстотин страници.

— По-скоро четиристотин — каза Норман. — Все още не ми е хрумнало нищо, но ще е най-добре да ги прегледаш и ти. И не е зле да започваш: ще има още, когато продължим с разпитите.

— А балистичната експертиза? — допълни лейтенантът.

— Не са се обадили — отвърна Норман. — Занимават се с убийствата от миналия месец. Но предварителното становище е, че са използвани само два пистолета: калибър двадесет и две и калибър двадесет и пет.

— Какво става с икономката? — поинтересува се Лу.

— Жива е, ала не е дошла в съзнание — каза Норман. — Улучена е в главата и е в кома.

— Охранявате ли я? — попита лейтенантът.

— Денонощно. Пиле не може да прехвръкне.

Когато най-сетне понапредна с документацията, Лори подреди старателно готовите заключения. Вече можеше да се заеме със случаите на смърт от свръхдози. Прегледа ги и отдели трите папки, които търсеше: на Дънкан Андрюс, Робърт Евънс и Марион Оувърстрийт. Беше ги аутопсирала във вторник и сряда. Преписа адресите им и си събра нещата.

Пак тръгна като сутринта да обикаля жилищата. Само че сега портиерите, с които искаше да говори, бяха отново на работа.

Беше разочарована от резултатите в жилището на Евънс и Оувърстрийт. И двамата портиери не можаха да й кажат много за въпросните вечери. Но при Дънкан Андрюс нещата стояха различно.

Когато таксито спря пред сградата, Лори позна синия нагънат брезентов сенник и вратата от ковано желязо, които бе забелязала при предишното си посещение. Щом слезе от таксито, позна дори портиера. Пак той беше дежурен при последното й злополучно идване. Но това не я спря. Имаше вероятност Бингам отново да разбере за посещението й, но тя беше готова да рискува.

— С какво мога да ви помогна? — попита портиерът.

Лори се опита да разбере дали я е познал. Не личеше.

— Аз съм от Службата по съдебна медицина — поде тя. — Казвам се д-р Монтгомъри. Помните ли, идвах миналия вторник.

— А, да — отговори портиерът. — А аз се казвам Оливър. Мога ли да направя нещо за вас? Дошли сте, за да се качите пак в апартамента на Андрюс ли?

— Не, не искам да безпокоя никого — каза Лори. — Просто ще поговоря с вас. На работа ли бяхте в неделя вечерта?

— Да — рече Оливър. — В почивка съм в понеделник и четвъртък.

— Помните ли дали сте видели Андрюс вечерта, когато почина?

— Май да — отговори мъжът, след като си помисли. — Виждах го почти всяка вечер.

— Помните ли дали беше сам? — запита Лори.

— Не мога да ви кажа — рече Оливър. — Толкова много хора влизат и излизат, че е малко вероятно да помня, особено седмица по-късно. Може би щях да се сетя, ако беше същия ден или ако се беше случило нещо необичайно. Чакайте малко! — изведнъж възкликна той. — Току-виж се сетя. Една вечер господин Андрюс влезе с някакви хора. Сега си спомням, защото ми сбърка името. Нарече ме с името на домоуправителя.

— Знаеше ли как се казвате? — продължи Лори.

— Разбира се — отговори Оливър. — Работя тук отпреди той да се нанесе. Беше преди пет години.

— Колко души бяха с него? — попита Лори.

— Май двама. Може би трима.

— Но не сте сигурен коя вечер е било? — попита Лори.

— Не — потвърди Оливър. — Помня обаче, че ме нарече Хуан, и това ме смути. Знаеше, че се казвам Оливър.

Лори благодари на Оливър и се запъти към къщи. Как да разбира тези странни прилики? Кои бяха двамата мъже и дали в различните случаи бяха едни и същи? И как така млад, интелигентен, енергичен мъж ще сбърка имената на портиера и на домоуправителя си? Вероятно всичко това не значеше нищо. В края на краищата Дънкан може би е мислел да повика Хуан, понеже нещо в апартамента му не е било наред.