Ридли Пиърсън - 17 милиона причини да умреш

— Не ми викай така. И не използвай подобни думи пред мен.

— Ядосах неподходящите хора. Мисля, че щяха да ме убият, ако не искаха да си върнат парите.

— Моля те, излез от колата.

— За бога, Лизи. Изтръгнаха ми два нокътя и ми направиха вдлъбнатина в черепа. — Той се опипа по главата. — Щяха да ме убият.

Щѐ ми се да те бяха убили.

— Сигурно ти се иска да го бяха направили.

— Глупости.

— Нуждая се от помощта ти.

— Не е вярно. Отиди в полицията. Те ще те защитят. Това е начинът.

— От тези хора? Не мисля.

— Моля те, излез от колата — повтори тя, като търсеше трескаво някакво раздвижване в огледалото.

— Те ми разказаха за кучето ми Бък. Помниш ли Бък? Описаха ми как са го убили.

— Моля те, излез. — Тя почувства, че я обзема паника. Направѝ нещо!

Той държеше ключовете на колата в дясната си ръка и ги прехвърляше несъзнателно между пръстите си, сякаш броеше мъниста на молитвена броеница.

— Майка ми ми писа за Бък. Грижеше се за него вместо мен. Писа ми, че бил изял някаква развалена храна или нещо подобно. Или е бил отровен.

— Съжалявам за Бък.

— Не става въпрос за Бък, а за майка ми. Работата е там, че те знаят къде живее. Могат да я измъчват . И ще го направят, ако откажа да им съдействам. Тези хора не се интересуват от нищо друго, освен от парите си.

— Тогава им ги дай. И ми подай ключовете, ако обичаш.

— Не мога да им върна парите, защото не мога да вляза в банката.

Лиз усети как сърцето й се разтуптя трескаво.

— Разбираш ли?

— Не. Това не подлежи на обсъждане. Отиди в полицията. Кажи им къде са парите и поискай защита.

Хейс й се присмя.

— Да не мислиш, че някой друг го е грижа за онези пари, освен хората, които ме преследват? Банката си получи застраховката. Щатът ме осъди. За тях случаят е приключен .

— Банката ще приветства връщането на парите, повярвай ми.

— Пропускаш най-главното, а то е, че тези хора ще приветстват връщането на парите им. Няколко минути, Лиз… — Той се спря, преди да е довършил галеното име, с което я наричаше преди. — Няколко минути от твоето време. Ако прехвърлиш парите, майка ми ще живее.

— Не ме въвличай в твоите машинации.

— Окей… Окей… Тогава кого предлагаш? Тони? Кой друг има достъп до „Информационни технологии“? Или да се обадя на Филип и да го помоля за пропуск?

Тя протегна ръка към ключовете.

— Ти знаеш много добре как да помогнеш на майка си, Дейвид. Това не е моя работа.

Хейс си пое дъх и облегна глава на седалката.

— Тогава ще ми услужиш ли с някакви пари? Да купя самолетен билет на майка ми или нещо подобно. И това ме устройва. — Той се усмихна иронично.

— Неприятно ми е за майка ти. Честно. Но решението на проблема е да сключиш сделка с полицията.

— Властите няма да се задоволят само с парите. Те са алчни — ще поискат да им предам и другите хора, онези, от които ги откраднах. А аз, държа да отбележа, нямах представа кои са. Имаше само една обикновена банкова сметка. Фиктивна при това. Но няма начин… със сигурност няма начин да постъпя толкова глупаво, повярвай ми. — Лявата му ръка, тази с ръкавицата, потръпна неволно в скута му.

Лиз усети как първоначалната й решимост отстъпва пред силата на доводите му. Нямаше да се съгласи да участва в игрите му, но не беше направила почти нищо, за да го обезсърчи.

— Обичам съпруга си. Обичам семейството си. — Думите й бяха насочени към човека, който някога беше познавала. — Не ме поставяй в такова положение, Дейвид.

Ключовете увиснаха над отворената й длан.

— Не знаех към кого другиго да се обърна. Помисли върху предложението ми. Аз го направих. Ще разбереш какво имам предвид. — Ключовете се разлюляха напред-назад като махало. — Всичко ще бъде наред.

Тя сграбчи ключовете от ръката му, въпреки че той не направи опит да ги задържи.

— Поне помисли върху него.

— Недей да ми звъниш по телефона.

— Всичко, което искам от теб, е да обмислиш какво ти казах. — Той излезе от колата, огледа пътя и в двете посоки и затвори безмълвно вратата. Когато треперещата й ръка най-накрая пъхна ключа в стартера, Хейс вече беше изчезнал между дърветата.

Когато Лиз влезе в кухнята и видя семейството си насядало около масата като в картина на Норман Рокуел 6 6 Американски художник илюстратор, чиито творби пресъздават по сантиментален и идеализиран начин всекидневния живот. — Б.пр. , презрението, което изпитваше към себе си, нарасна още повече. Сякаш от мига, в който се бе завърнала от сутрешния крос, жадна за малко игрив секс под душа, беше изминала цяла вечност.