Ридли Пиърсън - 17 милиона причини да умреш

По време на експедитивната закуска успяха да завържат нещо подобно на разговор.

— Случаят с Дани — спомена Лиз, докато разтребваше кухнята. — За какво става въпрос?

— За онова незаконно присвояване на пари. Седемнайсетте милиона.

— Нашият случай? — възкликна изненадано тя. — Банката?

— Ти ни запозна с него. Мъжът, когото заловиха. Помниш ли? Мисля, че беше на някакво коледно парти. Онзи тип.

— Дейвид Хейс — промълви Лиз.

— Пуснали са го предсрочно.

Сърцето й заби по-бързо. Тя се приближи до стенния календар, сякаш заинтригувана от предстоящата седмица: служебна вечеря в „Джаз Али“ и среща с църковното настоятелство за нея, уроци по пиано за Майлс и отново балет за Сара следващия понеделник. На свобода? Вече? Възможно ли е?

— Не знаеше ли?

Дали не мислеше на глас? Тя се предупреди: Спокойно!

— Не, изобщо.

— А аз смятах, че ще уведомят банката. Че всички ще бъдете под напрежение и нащрек, както преди.

— Сигурно ще бъдем.

— Е, това е случаят с Дани. Или нещо подобно, но не съвсем. Работата е още по-заплетена.

— Аха, сигурно е така — отвърна Лиз, като се разположи до децата на един свободен стол. Някои неща просто не могат да бъдат предвидени.

Един белоглав орел с близо двуметров размах на крилете прелетя покрай прозореца на офиса на Лиз Болд, който се намираше на двайсет и деветия етаж. Прие го като поличба, въпреки че не вярваше в подобни неща. Лиз вярваше силно и непоколебимо единствено в Бог. И въпреки че не се опитваше да убеждава никого в съществуването му, дори собствените си деца, не пропускаше да му се помоли в труден момент или по време на празник. Всеки ден й предлагаше възможност да научи нещо за себе си, което да засили вярата й или да я постави на изпитание. Тя живееше, за да вижда радостта в очите на децата си, да чува смеха им, който изпълваше къщата. Най-дребните неща в живота й се оказваха от най-голямо значение. Егоизмът, който според Лиз бе предопределил разболяването й от рак и преоткриването на вярата й, остана в миналото й. Беше се борила да се освободи от този демон, търсейки спасение в молитвите. И сега виждаше задълженията си във вид на пирамида, на чийто връх стоеше Бог, под него децата и съпругът й, после църквата, работата и приятелите й…

Освободен предсрочно. Това приличаше на отказ за опрощение. Лиз не се чудеше какви ще са последствията, а само как да се справи с тях.

Семейството й, работата й, дори репутацията на „Уест Корпорейшън“ и следователно предстоящото й обединение, всичко можеше да се разпадне около нея, ако не успееше да направи необходимото. Орелът олицетворяваше нещо плашещо — фениксът Дейвид Хейс, възкръснал от собствената си пепел.

Телефонът й иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Елизабет Болд.

— Аз съм.

Изведнъж се парализира. Дъхът й секна, сякаш преглъщаше твърде бързо вода. Веднага разпозна гласа.

— Хижата на Томи. Пет часа. Внимавай някой да не те проследи. Отбий край пътя. Отвори предния капак, сякаш нещо не е наред. Ако нямаш опашка, затвори го и се качи пак в колата. Трябва да го направиш, Лиз. Моля те. Загазил съм здраво.

Щом чу изщракването от прекъснатата връзка, Лиз също затвори телефона с трепереща ръка, пресъхнала уста и усещането за гадене, което я заля като топла вълна. Напълно зашеметена, тя се вцепени пред чашата си с безкофеиново кафе, от която се издигаше пара. Очите й горяха.

Телефонът иззвъня отново, но Лиз не го вдигна. Усещайки, че може да повърне всеки миг, тя придърпа с крак кошчето за боклук към себе си. В гърлото й заседна огромна буца.

Всеки момент щеше да се разплаче, а за капак ушите й не спираха да пищят. Сякаш някой дращеше с нокти по черна дъска. Тя се насили да прогони всички мисли и спомени с молитва, търсейки подкрепа от невидимата сила, която й помагаше.

Всичко бе започнало съвсем невинно. После невинността изчезна. Замени я неясна, тръпнеща нужда, като глад на наркоман. Влажният плясък на плът и приглушените викове на скрито удоволствие. Престъпление, при което тя беше извършителят. А ченгето — съпругът й.

Интеркомът й избръмча, връщайки я към настоящето. Лиз не отговори. Внезапно й се стори, че целият свят извън този офис действа против нея.

Изпита гняв и се остави да я завладее, защото знаеше, че въпреки всичко ще постъпи точно така, както я беше инструктирал Дейвид.

Нямаше да позволи нищо да попречи на мира и щастието, които двамата със съпруга й и семейството им бяха преоткрили.