Джон Лескроарт - Безкрайни тайни

— Е, имам предвид, че взимате определено количество суров продукт — кафе в този случай — и му правите анализ, който показва, че отнема, да речем, килограм кафе, за да се направят определен брой чаши кафе и след това заключвате, че заведението не е закупило достатъчно сурово кафе за направата на толкова чаши кафе, колкото е заявено, че са продадени. Не е ли това основната идея?

— В най-общи линии, да.

— Ами тогава можем ли да предположим, че такъв вид анализ е стандартен инструмент в индустрията?

— В общи линии, да.

— И с други продукти, така ли?

— Да.

— Ами с кафе? Това тест с дълга история на анализи и сравнения ли е с други подобни тестове?

— Ами не. Беше изработен специално за това заведение. „Бей Бийнс Уест“.

— Специално за това заведение? Искате да кажете, че други лицензирани и признати съдебни счетоводители като вас и организацията, към която принадлежите, не са установили еталонни тестове за сравнение, за да измервате благонадеждността на тези анализи?

— Ами не, не точно, но…

— Не е достатъчно, господин Шермър. Сега бихте ли казали на журито малко за методологията, която използвате за измерването на количеството кафе, необходимо за направата на чаша в „Бей Бийнс Уест“.

След като отново му бе даден шанс просто да изнесе лекция по специалността си, Шермър се облегна назад в стола и се обърна към съдебните заседатели.

— Ами събрах информация от други заведения за кафе в града, вериги заведения и притежания на частни лица, и взех средната стойност на чаши кафе, произведени от всеки сто килограма зърна.

— Колко такива заведения използвахте за сравнението?

— Десет.

— И колко различни вида кафени зърна са представени в отговора ви?

— Не зная какво имате предвид.

— Ами зърната идват от много различни места. Южна Америка, Африка, Ямайка и така нататък. Така че какви видове зърна бяха представени във вашия пример?

— Доколкото си спомням, повечето бяха от Колумбия.

— И това ли е единственият източник на кафените зърна на „Бей Бийнс Уест“ — Колумбия?

— Не, не мисля така.

— Значи са пристигали от целия свят, нали така?

— Да, така смятам.

— Добре. И знаете ли колко чувала са пристигнали от целия свят през последната фискална година в „Бей Бийнс Уест“?

— Не зная това, не и точно. Стотици най-малко.

— Но няколко хиляди килограма кафе най-малко, не бихте ли казали?

— Да, най-малко.

— И направихте ли тестове, за да се уверите, че цялото това кафе има еднаква плътност? Приблизителна стойност на зърна на килограм?

— Ами не.

— Значи представеният пример, който сте използвали за анализа, може да е бил със заведения, които използват повече или по-малко кафени зърна, за да направят една чаша, не е ли вярно?

— Предполагам. Да.

— И в действителност „Бей Бийнс Уест“ е много посещавано заведение, не е ли така?

— Да.

— Възможно ли е тази популярност да е била заради вкуса на кафето, предлагано там? Имам предвид, ако кафето е било по-силно или слабо, отколкото в заведенията, които сте използвали в примера си?

— Няма как да зная това.

— Добре тогава. — Харди погледна към журито, всички хора от което бяха с него, следяха кръстосания разпит с интерес, вместо с обичайната за след обедната почивка апатия. — Нека поговорим за минута, ако може, за кафето, правено от тези зърна. Има ли стандарт в „Бей Бийнс Уест“, който използват за силата на кафето? Силно? Нормално? Слабо?

— Използвах нормално, тъй като това е обичайната за заведението смеска.

— Но не сервират ли и други кафета с различна сила?

— Да.

— И по-слаби и по-силни?

— Да, и точно заради това използвах нормално, за да бъде средно изчислението.

— Но знаете ли със сигурност какъв точно процент от свареното кафе е било слабо, нормално или силно?

Шермър си пое въздух. Вече определено не се забавляваше.

— Не.

— Ами еспресо?

— Какво за него?

— Това е било доста голям процент от кафето, което се е продавало в „Бей Бийнс Уест“, не е ли така?

— Да, така е.

— Знаете ли точния процент, господин Шермър?

— Не.

— А еспресото се пече различно от другите сортове кафе, не е ли така?

— Да.

Харди, безпощадно затрупващ мъжа с въпроси, реши да спре за минута, за да не изглежда коравосърдечен пред журито. Отиде обратно до бюрото си, отпи глътка вода, кимна леко първо на клиентката си, след това на Джоуел Таунсхенд и Харлан Фиск, които седяха един до друг на първия ред. Той придърпа папката с документи пред себе си и се престори, че чете от нея, след което се обърна и отново зае мястото си в средата на съдебната зала.