Джеймс Патерсън - Крайбрежен път

Пристъпих към него, за да се представя, но двамата мускулести и ужасно млади придружители и охранители пуснаха дъските си на пясъка и предизвикателно извикаха в един глас право в лицето ми:

— С какво можем да ви помогнем, сър?

— Искам да поговоря за минутка с господин Семел — бързо отвърнах аз.

— За какво, сър?

— Адвокат съм и представлявам един младеж, обвинен в извършването на три убийства тук, наблизо, преди два месеца. Зная, че господин Семел е съсед и добър познат на Г. Смити Уилсън и че често сърфира тук. Само искам да узная дали е видял или чул нещо в онази нощ, или дали познава някой, който може да съобщи нещо по случая.

Единият бодигард остана при мен, докато другият отиде при милиардера, след което дотърча обратно, сякаш нямаше търпение да сподели лошите новини.

— Нищо не е видял и нищо не е чул.

— О, да, разбира се. Но след като си направих труда да дойда чак до тук, бих искал да го чуя лично от него — упорито продължих аз.

— Идеята не е добра — изгледа ме бодигардът заплашително.

— Това тук не е негова частна собственост — заявих аз и усетих прилив на адреналин. — Това е обществен плаж, задник такъв. Ще говоря с Морт! — И закрачих към него.

Очевидно и тази идея не беше добра, защото се озовах проснат по гръб на пясъка, по-едрият от двамата затъкна устата ми с обувката си.

— Стой така — посъветва ме той. — И кротувай.

— Проумях картинката — рекох. — Ясна ми е, чухте ли?

Но това не означаваше, че бях престанал да обмислям ситуацията. Един сърфист с двама бодигардове. Колко мило! Дори забавно, ако не броим забележката ми, че това тук е обществен плаж. Така че сега лицето ми бе посипано с обществен пясък.

Малко след това сграбчих обувката, притисната върху лицето ми, и я усуках като главата на малката Линда Блеър във филма „Екзорсистът“. Глезенът на бодигарда издаде удовлетворяващ душата ми неестествен звук. После хрущялът около якото му коляно изпращя, а от устата му излетя страховит рев. Не го видях как падна, защото вече бях съсредоточил цялото си внимание върху неговия колега, с когото си разменихме няколко яки удара. Бяхме загрижени да си потрошим костите, преди другите сърфисти да се притекат, за да ни разтърват.

Трошене на кости в случая звучи може би леко преувеличено от моя страна. Но когато се върнах в колата си, едното ми око вече съвсем се затвори. А след още половин час, у дома, се наля с кръв. Ала щях да се чувствам много по-зле, ако тези негодници бяха успели да ме подплашат насред моя собствен плаж.

Освен това другото око все пак си вършеше добре работата, така че отново се заех с бележките си от последния ми разговор с Данте.

Освен проблема с окото и болките от натъртените ми ребра може би съм получил някой и друг як удар по главата, защото мога да се закълна, че една жена, изглеждаща досущ като Кейт Костело, току-що прекоси задния двор. Въпросната особа носеше сини джинси, бяла риза от „Пенгуин“ и черни маратонки „Конвърс“. Без предисловие пристъпи към ъгъла, където седях до дървената маса и все тъй свойски се настани на съседния стол.

— Какво се е случило с теб? — попита тя.

— Имах среща с двама бодигардове.

— Кого охраняваха?

— Някакъв тип от Крайбрежния път, с когото тази сутрин се опитах да поговоря за убийствата.

Кейт поклати глава и въздъхна:

— Не си се променил…

— Всъщност много съм се променил, Кейт.

Тогава тази жена, за която бях съвсем сигурен, че действително е Кейт Костело, рече:

— Промених решението си. Искам да ти помагам като съдебен защитник на Данте Хейливил.

Толкова се слисах, че не знаех какво да кажа.

— Работата е в това, че сега нямаш друг избор — продължи тя, — освен да кажеш „да“, защото междувременно вчера зарязах работата си и се преместих тук.

— Нали знаеш, че от всичко това няма да паднат нито пари, нито слава, нито медицинска застраховка. Нищо.

— Е, със здравето съм добре.

— И аз бях така тази сутрин.

— Съжалявам за срещата, която те е сполетяла — опита да се усмихне тя.

— А няма ли да съжаляваш, че ще работиш с някой, който никога дори не се е надявал да бъде нает от „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“?

Тогава Кейт се разсмя:

— За мен непригодността ти за „Уолмарк, Рийд и Блъндъл“ е само един много важен плюс в твоя полза.

Та той си е още дете.

Много високо дете, което сега изглеждаше адски уплашено.

Това бяха първите ми недоизбистрени мисли, когато Данте Хейливил, силно приведен, за да не си удари главата в ниския таван, пристъпи в тясната стая за свиждания, където го чакахме с Том.