Том Мартин - Царството

Адамс се усмихна, сякаш нищо от казаното не го изненадва.

— Разбирам. Добре, да речем, петдесет хиляди долара за десетдневно пътуване, включително всички шерпи и екипировката. Имам нужда от парите предварително.

Нанси зяпна.

— Какво? Не разбирам много от експедиции в Тибет, но това звучи направо възмутително. Сигурно можем да наемем цяла армия шерпи за тези пари?

— Разбира се, и освен това да подкупите китайските имиграционни власти. Но ако отидете в Пемако без мен, повече никой няма да ви види…

Намеси се Кришна:

— Не разбирам как въртиш търговия с тези цени. И двамата знаем, че са смешни…

— Естествено, ако смяташ така, желая ви късмет да си намерите някого другиго да ви заведе — отговори Адамс със сух, високомерен тон. Той си допи чая и се огледа, сякаш се готвеше да завърши срещата. И наистина Кришна беше започнал да става, когато Нанси се обади:

— Слушай, господин Адамс, може би можем да сключим сделката. Не разполагам с толкова пари. Аз съм журналистка, а не милионерка.

Адамс я загледа вторачено и напрегнато и едва след дълга пауза отговори:

— Ще си помисля. Кога искаш да тръгнем?

Кришна гледаше Нанси напълно объркан. Тя осъзна, че той беше предложил пазарлъка за пътуването като маскировка, за да разприказват Адамс. Тя обаче беше мислила нещата различно — наистина ли? Не беше сигурна дали от самото начало имаше намерение да тръгне. Дори тя самата не беше наясно със своите мотиви. Чувстваше се тласкана от дълбока и властна цел, но не можеше да разплете обърканите си мисли. Ако може да ме заведе, защо да не отида, помисли си тя. Но не можеше да плати тази цена — това беше сигурно. Трябваше да намери начин да го накара да я свали, но не знаеше точно как.

— Колкото може по-скоро. До известна степен съм закъсняла.

Известно време седяха в мълчание. Кришна изглеждаше смаян и ужасен, а Нанси и Адамс се бяха вторачили един в друг. Тя си призна още веднъж, че мъжът беше тревожно красив, макар и неизтънчен, твърде мускулест и привлекателен — нещо, по което не си падаше особено.

— Чудесно, тогава имаш избор. Един мой съдружник лети тази вечер, може би още е възможно да хванеш неговия самолет. Ако не, ще трябва да чакаш поне две седмици. Търговската авиация е изключена. Ако искаш да пристигнеш там, без да те засекат, трябва да летиш с частен самолет.

— Кога довечера?

— Полунощ. От летище „Индира Ганди“, терминала за леки самолети.

Тя почувства прилив на адреналин и за пръв път след разпита изпита усещането, че отново поема контрол върху своята съдба. Точно това беше искала: приключение и възможност да си спечели име. Възможно беше дори да намери Херцог. Само да имаше повече пари. Всичко, с което разполагаше, бяха пет хиляди долара в пътнически чекове, които донесе в Индия. Имаше и спестявания, но трябваше да поиска да й ги преведат от Щатите, а това можеше да отнеме дни и дори седмици. А и те не бяха кой знае колко — само около петнадесет хиляди долара. Усещаше нарастващата паника на Кришна, но това изобщо не я интересуваше.

— Каква цена можеш да ми дадеш?

— Ще си помисля — отговори Адамс и отново втренчи в нея снизходителен поглед.

Какви ги върша, запита се Нанси с вълнение и нарастваща тревога. Със сигурност беше позволила да се увлече. И защо? Той никога няма да намали цената толкова, че тя да може да си позволи пътуването. И по-важното — това изобщо не беше нужно. Индийската полиция я беше тормозила, факт, но защо й трябваше сега да гони вятъра, и то с мъж, отчасти мачистко клише и отчасти нещо, което не можеше твърде да разбере? Усети отново неудобството на Кришна, знаеше, че иска да й каже да забрави това. Официално оплакване, строги слова от главния редактор — това беше повече по неговата част. Индиецът беше твърдо на страната на Дан Фишър. Той не можеше да одобри тя да хукне с този крайно ненадежден човек. От друга страна, не искаше да стои в Делхи, да се мотае наоколо и да чака да я арестуват отново или да й наредят да се върне в Ню Йорк — една непривлекателна възможност, но по различни причини. Освен това беше напълно сигурна, че индийската полиция няма да се втурне в Тибет да търси Антон Херцог, нито пък някакви американци.

Какво в действителност обаче ме подтиква да върша това, запита се тя отново. Наистина не можеше да разбере това силно желание да хване този полет, да прехвърли Хималаите и да стигне до магическата страна отвъд. Отпъди тези мисли. Изведнъж действителността се върна и фантазиите й отлетяха. Идеята беше налудничава. Та тя едва беше пристигнала в Ню Делхи. Дан и полицията й бяха наредили да не мърда оттук. По-късно ще имам време да помисля за това, каза си Нанси.