Том Мартин - Царството

Можеше да прекара месеци тук, просто проучвайки пазара, да не говорим за останалата част от Делхи. Това беше точно онова, на което се бе надявала, когато реши да си събере багажа и да остави своя стар живот зад гърба си с неговата прекалено позната рутина. И с ритуалите му, които постепенно бяха станали тъпи и изсмукваха енергията й: на път за работа да си купи чаша кафе от магазинчето на ъгъла, погледът върху разпрострялото се работно помещение в редакцията и бюрата, подредени като тези на търговците в борсите, обядът в стола или на полянката, ако е слънчево. Сега беше тук и един огромен континент очакваше да бъде проучен, един друг свят, пълен с новости и очарование. Само всичко да не беше започвало по този начин, помисли си тя тъжно. Ако можеше Херцог да се върне по прашните улици, работата щеше да бъде истинско забавление. Но това нямаше да се случи, той беше изчезнал и Нанси имаше ужасното предчувствие, че никога няма да се върне.

Вътре дюкянчето приличаше на кръстоска между турски харем и музей по естествена история. От сводестия таван, който се издигаше над пространство от около двадесет и два квадратни метра, висяха два антикварни полилея. Те осветяваха огромна сбирка от антики, древни изкопаеми и кости от всякакви големини, форми и видове. По стените висяха красиви многоцветни персийски килими, подът също беше покрит с тях. Антикварни маси и писалища от Китай и Япония стояха наоколо, а върху всяка възможна повърхност лежаха и стояха предмети, за които Нанси предположи, че представляват тибетската колекция на Джек Адамс.

Гледката беше зашеметяваща. В средата на помещението, където се намираше единственото празно място, Кришна седеше върху купчина възглавници и разговаряше с малко индийче, което й се стори около дванадесетгодишно. Момчето носеше торбести пущунски шалвари и елек, чифт износени кожени мокасини и мърляво бяло кепе. Изражението му беше тревожно и в мига щом Нанси влезе в магазинчето, то стана и се поклони леко.

— Влизай — обърна се Кришна към Нанси. — Това е Ким, помощникът на Джек. Ким, това е Нанси Кели от вестник „Хералд Трибюн“.

Кришна се обърна пак към момчето и продължи да разговаря с него на хинди. Нанси се запромъква през бъркотията и стъпи на килима.

— Ким ще повика господин Адамс — съобщи й Кришна, когато тя се приближи.

Момчето отново се поклони, но сега и на двамата, а след това се запромъква към задната част на помещението и изчезна зад врата, която Нанси не беше забелязала в началото.

Кришна й кимна. Изглеждаше малко нервен.

— Имаме късмет, Адамс е тук. В първия момент си помислих, че е на някоя от неговите екскурзии. Попитай го за ходенето до Пемако, а след като захапе, го питай за Антон… Сигурен съм, че знаеш какво да правиш при тези журналистически препоръки…

В мрака зад гърба им се чу шум и от него излезе висок, почернял от слънцето бял човек. Косата му беше късо подстригана, а очите небесносини. Движеше се с безгрижно самодоволство и потисната енергия, а под тънката му риза ясно се очертаваше контурът на мускулите. Нанси веднага разбра какво е имал предвид Кришна, когато говореше за неговото мъжкарско високомерие. Макар че всичко, което мъжът направи, беше да избърше ръце в кърпа, която хвърли на пода, докато се приближаваше. Високомерен, нуждае се от внимателен подход, помисли си Нанси, разчитайки на своя журналистически инстинкт за работа с трудни хора. Очарователен, когато му е приятно, но склонен към коварство или избухвания. Определено имаше вид на човек, който играе своя собствена игра и ничия друга.

— Значи искаш да отидеш в Тибет? — попита той, като я наближаваше с протегната ръка.

Докато отговаряше на ръкостискането му, Нанси се чудеше как най-добре да постъпи. Този човек беше хитър: подозираше, че много скоро ще я прозре. Нямаше ли да бъде по-добре да бъде откровена с него от самото начало? Докато Кришна прибавяше своя предпазлив поздрав, Нанси си помисли, че външността на суров изследовател като че ли е внимателно пресметната. Адамс се беше сдобил с магазинче с прекрасно и живописно разположение, великолепна сбирка от антики, а външният му вид беше подходящо допълнение, от което можеше да печели: коравият планинар и авантюрист. Нямаше съмнение, че това беше част от търговската му стратегия, но това не я интересуваше. Трябваше обаче да признае, че е красив, и сигурно беше свикнал жените да му се валят в краката, бъркайки онова, което сигурно беше твърде тежък и двойствен живот, с поток от бляскави приключения.