Том Мартин - Царството

Нанси изказа мислите си на глас:

— Това е крайно необикновено. Звучи направо налудничаво, нищо не разбирам. Всички казват, че е толкова интелигентен човек.

Челото й се беше набръчкало от мисли и неразбиране. Адамс отговори рязко:

— Да, такъв е. Да го слушаш как говори е наслада само по себе си. Никой друг не знае толкова за Тибет, но той е не по-малко вещ и в дузина други области. Антон е възрастен, чел е много и много е мислил, човек с обширни познания, което е наистина необикновено.

— Но вярва истински, че ще намери тези „терма“ в Тибет?

— Да, в Тибет. Той не е първият умен човек, който тръгва на лов за скрития рай или изгубените извори на познанието по онези места. Сигурен съм, че няма да е и последният… Тибет има дълга традиция с изследователи с езотерични интереси: Свен Хедин, Аурел Щайн. Дори нацистите пращат експедиции в Тибет, които търсят един бог знае какво.

— Разбирам. И това е всичко, което знаеш?

Той отговори, без да я поглежда в очите:

— Нали ти казах, рядко се впускахме в подробности. Аз издирвам стари кости, обработени камъни и местоположението на древни селища. Такива неща. Това е твърде различно от заниманията на Антон. Той не се интересува да докаже, че някой е сбъркал, като търси доказателства за съществуването на древния човек. Той приема това за даденост. Иска да намери местоположението на изгубените царства, защото вярва, че те ще го отведат при крайната му цел. Освен това не му пука какво мислят другите. — Адамс неочаквано се изсмя. — На твое място не бих заложил срещу него. Той е най-умният човек, когото някога съм срещал.

Нанси въздъхна уморено.

— Благодаря за помощта.

Тя стана. Адамс също скочи на крака.

— А костта? Мога ли да я взема назаем?

— Ще си помисля.

У Джек Адамс беше настъпила промяна. На лицето му беше започнало да се изписва отчаяние. Не искаше разговорът да свършва. Как се обърнаха картите, помисли си тя, откакто влезе в този странен офис, преливащ от антики и части от човешки и животински скелети.

В явен опит да прикрие напрежението си, той попита небрежно:

— А къде е Антон? Отишъл е с Мая в някой от планинските курорти за няколко дни почивка и възстановяване?

С ъгълчето на очите си Нанси забеляза как Кришна пребледнява виновно. Тя се опита да запази самообладание и да не покаже, че няма никаква представа коя е Мая. Погледна Адамс в очите и отговори колкото може по-безразлично.

— Не, просто не е в града. Работи върху една статия.

Тя тръгна към вратата.

Адамс я следваше като сянка и дори сложи ръка на рамото й, твърде тежка за нейния вкус, преди да направи един последен опит:

— Слушай, ще те заведа до Пемако за общо 10 000 долара, ако ми позволиш да изследвам костта и ми кажеш къде я е открил Антон.

— Ще помисля и ще ти се обадя по-късно — заекна Нанси, изплъзна се от тежката му ръка, излезе и потъна в горещата делхийска нощ.

— Пещерата на магьосниците.

С триумфален блясък в очите полковник Дзиен мушна с пръст китайската военна карта. Капитанът протегна врат. Двамата бяха сами в старата библиотека. На картата Хималаите се простираха от ляво на дясно. Между величествените планини течеше река Цангпо, изкачваше се близо до свещената планина Кайлаш на запад и след това започваше да се вие на изток през високите долини, пълнейки се с води от топящите се глетчери по пътя. Изминавайки половината от дължината на Хималайската верига, тя завиваше рязко наляво, хвърляше се от високите скали на клисурата Цангпо и се изливаше в долините на Пемако. Реката се спускаше от 5181 на 1524 метра надморска височина в продължение само на седемнадесет километра. В Пемако продължаваше с по-уравновесена бързина през гората, докато не изчезваше отново в непроходима клисура. След тридесет и два километра в южна посока и още 914 метра по-малка надморска височина тя се превъплъщаваше в свещената индийска река Брахмапутра.

Полковник Дзиен призна, че маршрутът ще бъде тежък. Планински вериги, река и една зелена кръпка — това беше пемакската джунгла. В сравнение с нея останалата част от Китай и дори от Тибет беше добре картографирана. Имаше пътища, села, възможни площадки за приземяване на хеликоптери и така нататък. Обаче картата на Пемако беше безнадеждна — сякаш извадена от книга с детски приказки. Полковник Дзиен поклати глава.

— Монахът ми каза, че заедно с чужденеца са се насочили към Пещерата на магьосниците — входът към пещерната система трябва да е някъде тук.