Том Мартин - Царството

С тревожно изражение заместник-игуменът подкани хората да вървят по-бързо. Този чужденец беше лош знак, вестител на гибелта. Страшно му се искаше да има повече време, за да го разпита, но не разполагаше с този лукс.

Войниците щяха да дойдат. Това беше сигурно. Заместник-игуменът си представи, че вече са тръгнали. При нормални обстоятелства предимството щеше да е на страната на неговите монаси. Познаването на джунглата щеше да им осигури по-бързо напредване от тежкоподвижните военни. Обаче пътуването с чужденеца беше убийствено бавно — движеха се само с частица от обичайната си бързина.

В подсъзнанието му се таеше и друг страх — друга опасност, за която дори не искаше да мисли. Той присви очи, докато оглеждаше джунглата. Някъде там, сред виковете на маймуните и неспирното жужене на насекомите, се движеше друг враг. Възрастният човек започна безмълвно да се моли.

Нанси проучваше автобиографията на Херцог, която беше открила във вътрешната мрежа на „Трибюн“.

— Интересно — отбеляза тя, а Кришна се обърна да я погледне. — След като печели наградата „Пулицър“ за статията си за Далай Лама и Дарамсала, той отказва повече от десет предложения за повишение, включително шефските места в Лондон и Токио.

Тя погледна към Кришна.

— Зная, че е обичал работата си, но отказът от тези важни постове е нещо твърде необикновено. Та той дори няма семейство, което би могло да бъде някакво обяснение.

Челото й беше смръщено, когато зададе ключовия въпрос сякаш на себе си.

— Така че каква е била причината?

Кришна се усмихна и вдигна рамене.

— Не съм аз човекът, когото трябва да питаш. Аз също съм отказвал повишения. Предполагам, че е искал да остане в Делхи, за да бъде близо до любимия си Тибет… Всъщност не знам.

Нанси отново започна да се рови в автобиографията. Един човешки живот, кондензиран в професионалните достижения. Въпреки прилежното събиране и отразяване на данните от „Човешки ресурси“ в „Трибюн“, какво всъщност й казваха те за Херцог?

— Тук просто няма нищо, което да обясни каквото и да било… Искам да кажа, че не очаквам да е написал „шпионаж“ в графата за професионален опит, но тази автобиография не ни осигурява каквито и да било следи. Трябва да има някаква причина китайците и индийците да се побъркат напълно. В края на краищата, той все още е в самоотлъчка.

Кришна се облегна по-удобно.

— Вярна или не, моята теория е, че трябва случайно да се е приближил твърде много към някоя военна база. Подобно нещо винаги разпалва китайците…

— Не може да е толкова просто. Зная, че в страни като Китай винаги полудяват, ако вземеш случайно да заснемеш летище или нещо такова, но тази работа ми се струва много по-сериозна. Искам да кажа, че доколкото мога да съдя от своя опит тази сутрин, индийците вярват, че е направил нещо, и също така вярват, че е избягал в тибетската област Пемако и че китайците го преследват. Нещо твърде различно от това да те арестуват, че си заснел военна база, и да те експулсират от страната, което си е направо нещо рутинно.

Индиецът кимна и тихо отговори:

— Да, точно така е.

Нанси замълча за момент, след това се обърна да погледне Кришна, който беше дълбоко замислен.

— Ти ли провеждаш редовните търсения в базите данни?

Кришна кимна, без да я поглежда в очите.

— Да, но не изскочи нищо интересно.

След това я стрелна с поглед, който я накара да почувства, че съвсем не е доволен от онова, което го караше да прави. Той сведе очи към бюрото си.

— Трябва да кажа, че е странно усещане да разследваме нашия собствен колега.

— Кришна, съжалявам, че продължавам да задавам въпроси за Антон. Сигурна съм и че Дан Фишър ти е дал строги указания по никакъв начин да не ме окуражаваш. Зная и какво искаш да кажеш със „странно усещане“. Но съм уверена, че правим, каквото трябва. Опитваме се да му помогнем. Доколкото мога да съдя от преживяното в полицейското управление, той наистина е закъсал и ръководството на вестника сякаш не прави много, за да му помогне. Меко казано. Ако ние не се опитаме да направим нещо, няма кой друг.

Настана мълчание. Нанси не усещаше да е постигнала напредък в загадката Антон Херцог. Тя се изправи и изведнъж се почувства страшно изтощена. Върху й се стовари вълна от невъобразимо неразположение от смяната на времето. Ако беше положила глава на бюрото, щеше на секундата да заспи.

Но не искаше да се връща в апартамента, за да спи. Всъщност изобщо не искаше да се връща там. Какво щеше да стане, ако полицията дойде, за да я отведе отново? Може би този път щяха да я пъхнат в някоя килия и съвсем да забравят за нея? Сега разбираше защо заплахата, че в четири сутринта някой ще почука на вратата ти — Държавна сигурност идва да те измъкне насила от дома ти — беше толкова резултатен начин за контрол на народа. Това беше ужасно бреме, което разнасяш през деня и след това през нощта. Вместо да смяташ леглото си за най-сигурното място на света, ти се страхуваш да заспиш. Искаше й се да звънне на Дан Фишър и да получи уверения, че вестникът ще я защити, обаче реши, че не желае да разкрива мислите си пред него.