Том Мартин - Царството

В колибата имало няколко лавици, които служели за олтар — на тях се виждали три тибетски знамена и снимката на Далай Лама. На леглото лежали две спретнато сгънати и отлично изгладени ризи. Освен тях нямало нищо друго. Антон обясни, че когато видял колибата и разбрал как е живял този човек, това му оказало дълбоко влияние. Антон беше голям учен и беше чел творбите на древните майстори на чайни церемонии и поети, развивали „изискана поезия“, но до този миг не я разбирал. Гюрме Дордже в крайна сметка не беше лама, действащ монах или нещо подобно.

Както и да е, Антон се промени, след като се върна от Дарамсала. Тибет се превърна в негова лична кауза. Това не беше само политическо вманиачаване, не, той бе засегнат на много по-дълбоко равнище. Вечер престана да излиза толкова често, стана по-сериозен. Имам предвид, винаги си е бил доста сериозен, но дори иронията и сухият му хумор се изпариха…

— Не съм изненадана.

— Започна да работи без почивка.

— Върху какво? Искам да кажа, че новинарството си има граници — събитията, които се случват.

— Вечер работеше върху някакви свои неща. Изучаваше и колекционираше антикварни вещи и стари книги. Развиваше някакви свои теории. Редовно работеше до един или два през нощта, слушайки Моцарт и Бах, после си лягаше на дивана тук, в офиса. Когато аз и Лакшми идвахме сутрин, намирахме го отново седнал зад бюрото си.

— Върху какво е работил?

— Много неща, свързани с Тибет и Индия. Не знаех със сигурност… Не ги обсъждаше с мен — вдигна рамене Кришна. — Вършеше си работата, освен това ми беше началник. Не ми беше удобно да питам, а той не говореше за това.

Докато Нанси слушаше Кришна, за пръв път, откакто полицията я беше разпитвала, започна да се пита дали Антон Херцог не е замесен в някаква забранена дейност в Тибет. Онова, което чу, потвърди, че е имал съвършен мотив за подобно нещо. Параноята я сграбчи отново: може би и Дан Фишър е замесен?

— Кришна, смяташ ли, че Антон може да е бил шпионин? Възможно ли е да е бил вербуван от някоя служба, която е научила за неговите чувства и способности?

Кришна изсумтя подигравателно.

— Това е напълно невъзможно. Той мразеше американското правителство заради неговата неспособност да реагира на ставащото в Тибет. Освен това трябваше да го чуеш как говори за политиците въобще. Беше на мнение, че целият свят е виновен, защото е оставил тибетците на тяхната съдба. Всички: американците, британците, французите, германците, италианците и дори индийците… Тибетската култура, унищожена през 1959 година, е може би първото мирно управление в света. Според Антон светът заслужаваше да се гръмне, задето бе позволил тази малка страна да бъде стъпкана от своя агресивен съсед…

Нанси потъна в мисли. Да, това беше вярно, Херцог не би се навил да работи за когото и да било. Вероятно е смятал всички световни правителства за съучастници в трагедията на Тибет. Но от друга страна, какво е вършил през всички тези години? За какво е работил толкова много? И какво правеше в действителност в Тибет?

До Пещерата на магьосниците нямаше пътека през джунглата. Наоколо се простираше безкрайната гора, вряща от живот и звуци.

Заместникът на игумена с тояга в ръката водеше, методично прекрачвайки дънери и навеждайки се под провисналите клони на тропическата растителност. Той знаеше пътя. Шарени птици скачаха от клонка на клонка под прикритието на листата високо над дългата редица подгизнали от дъжда монаси. Редицата крачеше бавно между мокрите увивни растения и дебелите стволове на древната гора.

От време на време някой монах се спираше, вдигаше ръка и хващаше голямо като гребло листо, обичайно за тази част на Пемако. Извиваше върха на листото към устата си и утоляваше жаждата си с дъждовна вода, преди да избърше мокро чело и да продължи усилното изкачване по наклона.

На всеки няколко минути заместник-игуменът спираше, за да хвърли поглед назад към проточилата се редица, която лъкатушеше между дърветата зад него. Чужденецът се намираше в средата на процесията, носен от четирима монаси. Всеки път, когато видеше странния товар, душата на ламата се изпълваше с ужас. Винаги се измъчваше от въпроса дали наистина този съсипан човек е бил в Шангри Ла? После си казваше, че това е невъзможно. Шангри Ла беше като страната на мъртвите: никой, който е бил там, не се беше върнал, за да разкаже историята си. Сигурно се беше отклонил от пътя и е бил някъде другаде — в планините имаше много други странни места и съществуваха много начини човек да изгуби живота си. Той се опитваше да убеди сам себе си, но въпросът продължаваше да го измъчва.